Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (27)

24.

Сара беше потресена от видяното. Тя хвърли бегъл поглед към собственото си отражение в тъмната вода на езерцето и не позна жената с обезумели очи, която гледаше към нея. Когато вчера си тръгна от работа, тя си сложи внимателно тониращ крем, спирала и безцветен блясък за устни. Сега целият този грим беше отмит от сълзи и пот. Точиците на луничките й се бяха слели с ивички засъхнала кръв. Очите й бяха хлътнали, под тях се виждаха тъмни кръгове и целият ефект беше стъписващ, особено на фона на бледата й кожа. Косата й, която носеше в стегната конска опашка, сега беше раздърпана и рошави кичури висяха отвсякъде. Сара се опита да я пооправи и пръстите й напипаха засъхнали люспи кръв — кръвта на Джудит.

Сара знаеше, че трябва да отиде в полицията. Когато видя бръснатата глава и съзря злобата в очите му, разбра, че ще я убие без да му трепне окото. Паникьоса се и хукна да спасява живота си. Нямаше и капка съмнение, че той е мъжът, който е убил Джудит и е изклал собственото й семейство.

Сара трябваше да се добере до полицията, трябваше да говори с русата сержантка и грубия сърдит инспектор. Само че имаше още нещо, което трябва да свърши преди това — да спази обещанието, дадено на Джудит, последното желание на умиращата жена.

Сера се върна на пейката, сложи торбата в скута си и започна систематично да подрежда съдържанието й до себе си. Сложи настрана увития във вестник железен меч, след това извади картонена папка, пълна с напечатани листове хартия, мек кафяв плик с изрезки от вестници и купчина писма, стегнати с бледолилава панделка. Някъде сред всички тези неща Сара се надяваше да открие адреса на Оуен. Тя огледа писмата — на всяко беше написан обратният адрес на Беатрис Клей. Датите на пощенските клейма стигаха чак до петдесетте години, а последното бе изпратено няколко месеца по-рано. Портмонето на Джудит беше на дъното на торбата. В него имаше двадесет и две лири в банкноти и монети и читателската й карта от Британската библиотека.

Внезапно на Сара й стана много студено. Въпреки че последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, есенните нощи бяха доста студени. Слънцето залязваше, ранната вечер бързо се изпълваше с хлад и тя взе да си мисли колко хубаво би било да може да облече нещо по-топло. Но първо трябва да предаде това нещо на Оуен, така че тя самата да може… да може какво? Какво да прави? Къде да отиде?

Сара усети как в нея се надига неудържим страх и писък, който започва да клокочи в гърлото й. Нямаше къде да отиде, нито пък при кого. Тя беше… тя беше…

Сара се насили да се съсредоточи върху съдържанието на торбата. Къде е проклетият адрес на Оуен? Каква му е фамилията? В торбата нямаше никакъв адрес. Старата жена умираше от болки, така че може да си е въобразила, че адресът е в торбата. Сара разтърси глава. Не! Джудит беше с бистър ум, даже плашещо бистър. Тя знаеше точно какво приказва.

Сара започна да връща едно по едно нещата в торбата, като прегледа отново пакета с писма в случай, че някой от пликовете е адресиран до човек на име Оуен. Листовете в папката приличаха на бележки за нов роман. Джудит беше писателка, така че сигурно си е правила проучвания… Мекият плик… Сара го обърна. Беше адресиран до Оуен Уокър, апартамент в Скарсдейл Вилас, точно до „Ърлс Корт роуд“.

Кубето караше в потискаща тишина, доволен, че огледалните слънчеви очила, крият зачервените му очи. Знаеше, че останалите трима в буса го наблюдават внимателно. Червената линия на шията му, където прозорецът се впи в кожата, все още гореше нетърпимо. И тримата станаха свидетели на унижението му и той знаеше, че именно това беше целта на Елиът. Ниският невзрачен човечец много обичаше да причинява болка — по неговите думи това беше върховна страст. Кубето стисна здраво волана на очукания бус „Фолксваген“. Той не обвиняваше Елиът. Господин Елиът беше недосегаем, така че Кубето не се страхуваше да признае, че се ужасява от него. Кубето обвиняваше Сара Милър. Тя беше причина за неговото унижение. И щеше да си плати за това. Елиът искаше Милър жива, но нямаше да придиря в какво състояние ще е тя.

— А сега какво? — попита провлечено Лари Макфийли и погледна изпитателно към бръснатата глава.

Кубето преглътна мъчително. Гърлото неистово го болеше.

— Трябва да намерим Милър — рече той със стържещ глас. Преглътна и продължи: — Намираме Милър и торбата. После я караме при господин Елиът.

— Кой я знае къде е тая змия! — измърмори Макфийли.

— Тя току-що е излязла от болницата, придвижва се пеша. Не може да е отишла далече. Господин Елиът предложи да следим влаковете. Ако е тръгнала обратно към града, ще вземе „Бат спа“ за Падингтън.

— Може да е взела рейс или такси — предположи Макфийли и отметна дългата си мазна коса, така че да не пада на изцъклените му очи.

— Доколкото знаем, тя никога не е била в Бат преди това. Автобусите сигурно не ги знае. Освен това няма да тръгне с такси да не би да я запомни таксиджията — поклати глава Кубето, докато повтаряше като папагал казаното от Елиът. — Тя ще тръгне с влак.

Макфийли сви рамене със съмнение. Беше възбуден и нервен и не искаше нищо друго, освен да се върне в апартамента си, да се строполи, да попуши малко хашиш и да разпусне. Старата жена не се даде лесно, и макар Макфийли да нямаше никакви проблеми да я утрепе, смъртта й не му даваше мира, което беше почти плашещо. Той обичаше да слуша писъци, изпитваше страшен кеф от тях… но старата жена не пищя. Студените й сиви очи продължиха да го гледат даже когато я започна с ножа.

Светофарът светна червено и Кубето закова буса със силно изскърцване на спирачките. Той се обърна към двамата млади мъже с празни погледи на задната седалка. Те си подаваха един на друг лула с крек, забравили всичко останало, а спомените от кървавата им работа от следобеда вече се изпаряваха, смесени с кокаинови сънища. След един час щяха да са забравили всичко.

Идеални марионетки.

Кубето им взе лулата, пусна я на пода на буса и я стъпка с крак. Към наркозависимите отношението му се изчерпваше с презрение. Това си беше истинско пропиляване на живота. Наркоманите нямаха никакви цели. А единственото нещо, с което можеше да се похвали Кубето, беше, че има цел.

— Вас двамата ви искам на гарата да следите за Милър. Спомняте си как изглежда, нали? — попита той.

Те го изгледаха с празни погледи.

— Мили Боже! Ти вземаш идиот номер едно с тебе — обърна се той към Макфийли. — Аз ще се занимавам с идиот номер две.

Светофарът светна зелено и Кубето натисна педала на газта.

— И да не изпуснете Милър! Господин Елиът ще бъде много разстроен.

— Не, не бихме искали да го разстройваме — Макфийли прехапа бузата си, за да скрие усмивката си.

Сара следваше табелките за гарата. Вървеше бавно, с наведена глава, като притискаше торбата до гърдите си и чувстваше как силно бие сърцето й о твърдия метал на меча. Тя спря за миг и изчака две бързащи ченгета да минат покрай нея. Сара не обърна внимание на линейката и патрулката, които профучаха по пътя с включени сирени, вероятно на път за дома на Джудит Уокър… Установи, че не иска да мисли за старата жена, за да не се връща към образа на жалкото същество в мазето. Изведнъж усети как очите й се наливат със сълзи и светът се разтваря в цветовете на дъгата. Сара замига, бистротата на погледа й се върна, а влагата се стече по бузите й. Тя вдигна очи, но никой не гледаше към нея, с изключение на едно малко детенце, което се държеше за ръката на майка си. Момчето й се усмихна, а липсващият му зъб разкриваше крехката му възраст и невинност. Тя му завидя. Момченцето я посочи с пръст, майката вдигна глава към нея, улови погледа на Сара, след което бързо се обърна — не искаше да се забърква.

Сара прокара ръка през очите си и внезапно осъзна как изглежда в действителност — разчорлена, със зачервени очи и мръсни дрехи. Тя беше просто една изгубена душа, една от хилядите, които бродеха по улиците. Само че беше по-изгубена от повечето.

През проблясващите сълзи Сара забеляза гарата и се запъти натам. От нея се искаше само едно — да предаде торбата на племенника на Джудит, нищо повече, а след това всичко щеше да свърши.