Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (60)

57.

— Чаках ви.

Дребната женица отвори вратата по-широко и отстъпи назад. Сара и Оуен се спогледаха смутено. Те бяха репетирали разговора си с Бриджит Дейвис, като се опитваха да измислят как да влязат, без старата жена да повика полицията. Но вратата се отвори още на първото позвъняване, а жената се усмихваше, все едно ги познава.

Бриджит Дейвис живееше в един от безличните високи блокове, построени в покрайнините на Лондон през шестдесетте и седемдесетте години. Двамата млади хора загубиха почти цял час в бродене из огромния комплекс, като се опитваха да открият старата жена. Всички блокове си имаха имена — „Виктъри хаус“, „Трафалгар хаус“, „Ейджънкорт хаус“, а в адресника си Джудит Уокър не беше записала името на блока на Бриджит. Повечето пощенски кутии в миришещите на вкиснало коридори бяха отворени и Оуен подозираше, че малкото затворени кутии са залепени с лепило, за да не могат да се отварят.

Както изглежда, никой не познаваше старата жена, никой не знаеше адреса й. Дори и някой да знаеше, със сигурност нямаше да кажат на някакъв младок с подстрижка „канадска ливада“ с яркозелени очи и изподраскано лице или на младата жена с вълшебна рижа коса, подстригана почти „ала гарсон“, и настойчив поглед.

Сара и Оуен почти се бяха отказали, когато заговориха един възрастен човек, който ги упъти към някакъв апартамент на осмия етаж във „Ватерло хаус“.

— Архитект с чувство за хумор — измърмори Сара, докато се изкачваха на осмия последен етаж. — Вероятно никога не е виждал сградата, която е проектирал.

Апартамент 8А беше вляво от стълбите. Натиснаха звънеца и се облегнаха на ръждясалия парапет да си поемаха дъх. В този момент вратата се отвори и се появи дребна женица.

— Чаках ви — повтори Бриджит Дейвис, затвори вратата след тях и с удар върна по местата им две резета и плъзна една тежка верига. Хвана ръцете на двамата, допря ги една до друга и ги преведе през тесния коридор до малко холче.

— Моля ви, сядайте, сядайте. Не гледайте толкова изненадано. — Тя се усмихна на стъписания израз по лицата им и ги настани в тапицираното канапенце. После седна срещу тях на един изподран люлеещ се стол. Когато се облегна назад краката й едва докосваха пода, от което тя още повече заприлича на дете.

На младини Бриджит Дейвис сигурно е била ефектна хубавица, помисли си Сара. Въпреки че Сара знаеше, че старата жена е горе-долу на възрастта на Джудит Уокър, следователно на седемдесет и нещо години, кожата й беше доста запазена, светла, почти прозрачна. Искрящите сини очи на Бриджит Дейвис бяха разположени широко, а зъбите й бяха здрави и бели. Жълтеникавобялата й коса беше вързана на стегната дълга опашка, висяща на гърба й. Тя беше облечена със семпла черна рокля. Единственият накит, който си бе сложила, беше тюркоазена огърлица и съответният тюркоазен пръстен.

— Госпожа Дейвис… — започна Оуен.

— Госпожица — поправи го кротко старата жена. — Вие сте Оуен Уокър, скъпият племенник на Джудит. Аз много се натъжих, като научих за смъртта й.

— Вие знаете? — не скри изненадата си Оуен.

Бриджит кимна.

— Не си давах сметка, че са го давали по новините.

— Може да са го давали, може и да не са го давали — каза старата жена по някакъв обезпокоително монотонен начин, преди развълнувано да сграбчи ръцете на Сара. — А вие сте Сара Милър. Изглежда, че полицаите умират от желание да ви разпитат — добави тя с иронична усмивка.

— Недоразумение… — започна Сара.

Старата жена вдигна ръка и Сара замълча.

— Не е необходимо да ми обяснявате каквото и да било — каза старицата. Настана тишина. Тя скръсти ръце в скута си и се загледа в тях. Когато след малко вдигна очи, те плуваха в сълзи. — Вие дойдохте, за да ме предупредите за смъртта на останалите Пазители. От доста време зная за тях.

— Вие сте знаели! — извика Оуен. — Защо не казахте на полицията?

— Никак не съм сигурна, че полицията ще приеме моята информация за надеждна — каза меко Бриджит.

— Какви са вашите източници? — попита Сара.

— Чай?

Оуен и Сара я погледнаха.

— Извинете?

— Искате ли чай? — попита тя отново. — Разбира се, че искате — продължи тя и се изправи. — Ще направя малко чай, имам даржелинг и лайка — пълни противоположности и все пак всеки със своите вкусови достойнства. Днес по̀ прилича да се пие даржелинг, не сте ли съгласни? Първо чай, а после ще говорим.

Тя се отправи към кухнята, а няколко секунди по-късно водата вече бълбукаше в чайника.

— Тя да не би да е луда? — прошепна Сара.

— Аз мисля, че й хлопат всички дъски.

— Нито съм луда, нито ми хлопат дъските — намеси се Бриджит, като подаде глава иззад вратата, — въпреки че ми е ясно защо си мислите подобни неща.

Сара понечи да отговори, но Оуен сложи ръка на устните й и я принуди да замълчи. Той стана и отиде до една масичка под прозореца, където имаше дванадесет фотографии в рамки. Повечето бяха на Бриджит — с червена бална рокля, с кафява мантия при завършване на училище, със синьо-зелена шаферска рокля. На други снимки тя беше заобиколена от малки деца. Една от снимките беше захлупена с лицето надолу. Изглеждаше по-стара от всички останали, избледняла черно-бяла снимка на група деца.

— Пазителите — каза Бриджит, връщайки се с пълен поднос. Оуен стана да го поеме от ръцете й и тя се усмихна с благодарност. — Има я и вашата леля — втората отляво на средната редица. Леля ви и Беа носят еднакви рокли и панделки, аз съм седнала през един човек от тях, до малкия Били Еверет. Габриел беше зад мен и през цялото време ме дърпаше за плитката. Него ден бях облечена с една много хубава изумруденозелена рокля с цвета на вашите очи — усмихна се тя на Оуен и без да спира, за да си поеме дъх, попита: — Защо сте постъпили така с косата си? Така на вас не ви отива.

От неудобство Оуен прекара пръсти през ниско подстриганата си коса. Идеята беше тази прическа да послужи за дегизировка, но изглежда, единственият резултат е, че в главата е заприличал на мутра.

Оуен се опита да смени темата на разговора и посочи мъничкото русокосо момиченце, което изглеждаше много по-малко от останалите.

— Това ли сте вие? Леля ми има същата снимка в хола. Не сте се променили много.

— Много мило от ваша страна. Тази снимка е правена преди седемдесет години. Последният път, когато всички бяхме заедно. Всички имаме по една. Копие от снимката, разбира се. — Тя взе снимката от ръцете на Оуен и я обърна към светлината.

— Сега само трима сме живи. Аз, Барбара Бенет и Дон Клоуз. Скоро и ние ще умрем. „Прах при прахта…“ — добави сериозно тя, докато сипваше чая.

— Барбара и Дон… те също ли са Пазители? — попита Оуен.

— Пазители са, Дони е този в средната редица с луничките, между Софи и Барбара. — Тя погледна косо към Оуен и Сара. — Той го е хванал, разбирате ли? Той е хванал Дон… Аз мисля, че той е хванал и Барби, но понякога става неясно — тя затвори очи и се съсредоточи.

— Може би е хванал Барби. Но със сигурност е хванал Дон. Да, и двамата, така мисля. Хванал ги е и двамата.

— Кой ги е хванал? — попита Сара.

— Мъжът от Мрака. Час по час той измъчва Дон, за да го накара да му разкрие къде е неговата светиня. Още не е успял, но ще успее. Само въпрос на време е Дон да му каже. Те всички му казват. Захар?

Старата жена се усмихна отново, като поднасяше захарницата на Оуен, и този път той разбра, че тя наистина е доста луда, тиха, но опасно луда.

— Да не би да искате да кажете, че тези двамата са затворници? — попита Оуен предпазливо, без да е сигурен, че е чул правилно.

— Да! — Бриджит Дейвис седна и пусна две бучки захар в чая си, после отчупи голямо парче от бисквитата си.

— Защо не сте казали на полицията?

— И какво да им кажа? — попита Бриджит, като гледаше право в ярките му очи. — Някой държи един мъж и една жена като затворници, но аз нито зная къде са, нито зная кой ги държи. Просто зная, че са затворници. Какво си мислите, че ще направи полицията по този въпрос?

— Вие очевидно знаете много повече за събитията, отколкото ние. Какво можете да ни кажете? — Оуен се опита се да я накара да говори.

Бриджит се усмихна с великолепната си усмивка.

— Достатъчно, за да ви ужаси. Достатъчно, за да ви убедя, че наистина съм тиха и опасна луда — тя се усмихна отново, като не откъсваше очи от лицето му.

— Госпожо, ако знаете нещо, което би могло да ни е от полза, кажете го — рече Сара. — Точно сега полицаите са убедени, че аз съм убила двама мъже, изклала съм цялото си семейство и вероятно съм отвлякла Оуен. За мен всичко това е един кошмар, а вие си играете на игри на думи!

— Мляко?

— Боже Господи!

— Внимавайте какво говорите! — рече Бриджит. — Не споменавайте напразно името Господне.

— Извинявам се — промърмори Сара. — Не исках да оскърбя…

— Вие не сте оскърбили… просто в имената е заключена сила и е глупаво да се споменават без нужда.

Тя изчака, докато гостите й пиеха парещия чай и след малко заговори.

— Трудно е да се каже откъде да започна, а имаме съвсем малко време. Бих могла да започна със събитията, разиграли се преди седемдесет години, когато тринадесет деца бяха докарани от всички части на страната в едно селце, Мадок, на уелската граница. Бих могла да започна и от времето преди четиристотин години, когато Елизабет I управлявала Англия, а също така бих могла да започна петстотин години преди това, когато са се срещнали историята и митологията… или бих могла да започна от момента преди почти две хиляди години, когато светините са донесени по земите, които един ден били наречени Англия.

— Йешуа! — изрече тихо Сара.

Бриджит ахна, чашата й падна и се разби на пода.

— Какво знаете за Йешуа?

— Сънувах…

— Йешуа беше висок човек, рус, със сини очи… — започна Бриджит тихо.

Сара поклати глава.

— Не, аз сънувах момче с тъмна коса, с тъмни очи…

Бриджит Дейвис се усмихна леко.

— Да-да, това е той. Значи, ти си сънувала момчето. — Старата жена внезапно протегна ръката си. — Дай ми ръката си.

Като гледаше косо към Оуен, Сара остави чашата и подаде ръката си. Старата жена я хвана здраво и ноктите й се забиха в плътта на Сара.

— Коя си ти? — прошепна тя.

— Аз съм Сар…

Старата жена я стисна още по-силно, Сара усети болка в ръката и замълча.

— Коя си ти, наистина? — В усмивката на старата жена се появи нещо животинско.

— Не ми казвай коя си сега… кажи ми коя си била преди.

Звук на ловен рог, хрътките вилнеят…

Момчето Йешуа се обръща, гледа към нея, тъмните му очи се губят в сянка, тънките му устни се изкривяват в усмивка…

Някакъв старец се обръща, гледа към нея, половината му лице се къпе в светлината на залязващото слънце, а другата половина е в сянка…

Силен воин, облечен с ризница, се обръща, гледа в нея, кръвта по лицето й, а Счупеният меч е в ръката й…

Лицето на Джудит Уокър, кърваво, разбито…

… дребният човек със злите очи…

… бръснатата глава с похотливата усмивка…

Лицето на Оуен…

Лицето на Бриджит…

 

 

— Така… — измърмори старата жена и пусна ръката на Сара.

Сара примигна и образите постепенно избледняха.

— Какво беше това? Какво става? — Тя почувства, че на стомаха й става зле, зад очите й се промъкваше тъпа болка, а в устата й се появи кисел вкус. Оуен се пресегна и стисна ръката й над лакътя, а тя всъщност усети топлината на неговите пръсти, която се вливаше и разпространяваше из тялото й през гърдите и накрая се събра в стомаха й.

Сара издиша шумно, като си даде сметка, че бе задържала дъха си. Когато отново поднесе чашата към устните си, ръцете й трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да я държи.

Оуен наруши дългото мълчание. Той погледна към Бриджит и рече:

— Защо не започнете със светините?