Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (15)

12.

Обилна пот покри тялото на Сара Милър, когато хукна по улицата с маратонки, успокоена, че остави в офиса обувките си на високи токчета. Като гледаше накриво към безмилостното обедно слънце, тя махна с ръка на едно такси, което бързо се гмурна в застиналото на място автомобилно движение. След като седя в таксито на „Оксфорд стрийт“ десет безкрайни минути, безпокойството взе превес и тя най-ненадейно плати на слисания шофьор, изниза се от колата и хукна по улицата към станцията на метрото.

Безкрайното пътуване с метрото беше непоносимо. Във влака беше горещо, не достигаше въздух и вонеше на храна и смес от парфюми и немити тела. Въпреки че обикновено тя беше плах човек, усети, че гледа свирепо към музиканта-растафарианец^[1], който просеше някоя-друга лира, и че е съвсем категорично груба към някакъв корейски турист, облечен в грозна червена жилетка, който на развален английски се опитваше да помоли да го ориентират. На станция „Виктория“ Сара смени линията и бе принудена да стои права чак докато влакът не излезе извън чертите на града и не пое из предградията. Когато най-сетне си намери място, тя опря натежалата си глава о хладното стъкло и се загледа към пейзажа навън. Някъде дълбоко в съзнанието си Сара се бе самоубедила, че всичко това не е нещо кой знае какво, просто някакъв номер, на който никак не му беше времето, може и да беше някакъв извратен план, измислен от шефа й само и само да я уволни. И когато Хинкъл открие, че е излязла от работа, без да каже на никого, със сигурност ще я уволни. Само че гласът по телефона беше толкова спокоен, толкова настойчив и толкова смразяващ, че дълбоко в сърцето си Сара знаеше, че не е никакъв номер.

Когато влакът навлезе в Кроули, тя вече едва си поемаше дъх от неудържим страх. Сара тича от гарата чак докато стигна до пътя, край който беше израснала. Едва тогава забави крачка — дишаше на пресекулки, като поемаше големи глътки въздух, чувстваше неприятни бодежи от едната страна на гърдите, преди най-накрая да се спре в сянката на старателно подстригания жив плет на съседите. Тя погледна към къщата на майка си. Изглежда всичко беше наред. Всички прозорци бяха затворени, портата беше заключена, а яркосиньото спортно колело на Фреди беше зарязано на неподстриганата и изгоряла от слънцето ливада.

Сара погледна улицата и в двете посоки, но не видя нищо необичайно. Нямаше нито подозрителни коли, нито се размотаваха непознати хора. Тя погледна часовника си, човекът, който й се обади, каза, че неговите представители щели да пристигнат до един час, но разговорът беше преди почти четиридесет и пет минути. Какви са пък тези представители? Да не би да са идвали и да са си отишли? Да не би да чакаха вътре и сега да я наблюдаваха през глупавите дантелени пердета на майка й? Какво точно искат? Нещо, което Джудит Уокър й била дала.

Сара излезе от сянката и приближи портата. Нещо не беше съвсем наред. Усещаше, че това нещо я гледа в лицето, но тя не можеше да го види.

Сара погледна към съседските къщи от двете страни на улицата, като ги сравняваше със своята. Къщите бяха напълно еднакви по стил и размери — четиристайни, самостоятелни, облицовани с червена тухла къщи, построени точно след войната — затова стаите бяха големи, просторни, с високи тавани и големи, издадени навън прозорци.

Тя бръкна в джоба си, за да извади носна кърпичка и да избърше избилата по челото й пот… и в този момент разбра какво не е както трябва. Тази година беше най-влажната и студена година, откакто се водят наблюдения, но след това най-изненадващо есента се случи изумително красива, със зона на високо атмосферно налягане, която се настани над по-голямата част от Южна Англия и покачи температурите до ненормалните двадесет и нещо градуса. Всички къщи от двете страни на дома на майка й бяха с отворени прозорци — опит да се направи течение и да се проветрят стаите. Само че прозорците на собствения й дом бяха затворени.

Всички прозорци бяха затворени.

Възможно е Джеймс да се опитваше да се отърве от махмурлука си чрез изпотяване. Или майка й и братята й бяха излезли. Но тогава защо колелото е в градината…

Сара отвори скърцащата порта и се втурна по алеята за коли. Вървеше към входната врата и осъзнаваше, че сърцето й бие бясно, толкова силно, че й прилошава. Беше я страх. Опита се да се убеди, че всичко е наред. Ще вкара ключа в ключалката и ще отвори вратата, а Мартин ще дойде с препускане из коридора, облечен с футболния си екип, след това вратата на кухнята ще се отвори и майка й ще се появи — начумерена и недоволна, изненадана, че я заварват вкъщи толкова рано, и…

И на Сара щеше да й олекне.

Ключът лесно се превъртя в ключалката, покритата с плътен слой лак врата се отвори безшумно, като се завъртя на добре смазаните панти. Сара застана на прага, като гледаше накриво в полутъмния коридор и тъкмо отвори уста да повика някого от къщи, когато миризмата я блъсна с пълна сила. Сара си запуши устата и носа, като се опитваше да не диша сместа от зловония, нови аромати, които бяха напълно чужди на обичайния аромат на цветя в къщата. Тя разпозна някои миризми — горчивата смрад на урина и изпражнения и по-острата воня на повръщано. Но имаше и други — някакви тъмни, плътни, метални — такива, каквито тя не успяваше да определи точно.

Сара пристъпи в коридора. Под краката й се пенеше и джвакаше някаква течност. Тя вдигна крак и го изтри в бялото стъпало. По алабастровия мрамор остана петно в наситено тъмночервено.

Смразена от страх, Сара задиша учестено. Тя се опита да се успокои, като се самоубеждаваше, че това е някаква лудория, нещо, което нейните хора бяха измислили, за да си върнат, задето покани в техния дом напълно непознат човек. Докато се опитваше да се ориентира в миризмите, тя усети, че нещо капе върху нея в бавен, монотонен ритъм. Нещо горещо и плътно. Сара погледна нагоре.

Тогава започнаха писъците.