Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (12)

9.

— Аз настоявам! — каза твърдо Сара.

Джудит Уокър поклати бавно глава, но остана безмълвна. Искаше младата жена да си мисли, че решенията, до които стига, са нейни собствени.

— Опасявам се, че ще съм едно огромно бреме за вас — възпротиви се слабо Джудит.

Сара седеше на задната седалка на полицейската кола и заклати глава, като едновременно с това се самоубеждаваше, че предложението е добро.

— Къде другаде ще отидете? Вие не можете да останете тук, докато жилището не се почисти. — Тя се усмихна изнурено. — Трябва да ви предупредя, че майка ми понякога е малко рязка, но място при нас определено има. Останете у нас тази нощ, а утре ще се свържа с вашия племенник и заедно ще ви помогнем да си оправите жилището.

— Аз наистина…

— Не ставайте смешна — прекъсна я Сара, но без да влага особено уверена настойчивост. Какво прави всъщност? Запозна се с тази жена само преди няколко часа, а сега й предлага да пренощува у тях… Майка й ще изпадне в ярост.

Джудит усети внезапно появилата се нерешителност в гласа на младата жена и докосна ефеса на увития във вестник меч, за да получи сила от него. След това се пресегна и стисна ръката на Сара.

— Правите ми изключително щедро предложение.

Сара се усмихна, а трапчинките подчертаха меката й хубост.

— Ще помоля полицаите да ни оставят пред дома ми в Кроули.

— Трябва да се обадите във вашия офис — рече тихо Джудит. — Там ще се тревожат за вас. Нямало ви е цял следобед.

Сара кимна. Нямаше смисъл дори и да се опитва да се връща на работа.

— Ще им кажа, че няма да мога да се върна до края на работния ден — добави тя и извади телефона си.

Джудит слушаше как Сара се опитва да обясни на озадачения си началник защо именно ще отсъства до края на деня. Тя даже чуваше раздразненото мрънкане от другия край на линията и наблюдаваше нервните опити на момичето да предразположи началника си. При други обстоятелство Джудит би се почувствала виновна, че използва силата на волята си, за да манипулира Сара, но сега положението беше по-различно.

Трябва да защити меча. На всяка цена!

По-късно, докато лежеше на странното легло и наблюдаваше играта на уличните светлини по тавана, Джудит Уокър чуваше неясните гласове, идващи от кухнята на долния етаж. Разпозна гласа на Рут Милър — шумната, настоятелна и насечена дикция, помитаща меките протести на Сара, и знаеше, че предметът на разгорещената караница е самата тя. Джудит бръкна под възглавницата и докосна увития във вестник меч, след това се концентрира към Сара, като се опитваше да влее сила в нея. Чувстваше някаква странна женска обвързаност с тази млада жена, някакво родство, което дори и след седемдесет и четири години опит не разбираше напълно.

Семейство Милър посрещна Джудит със студена учтивост. Семейството се бе отдало на тих крайградски живот в тих крайградски квартал и съвсем очевидно се противеше на това неочаквано нахълтване.

Предложената вечеря беше смразяващо официална.

Рут Милър въвлече Джудит в някакъв взривоопасен разговор без значение, а Джеймс, последният любовник на Рут, почти не си отваряше устата. По-малките братя на Сара, очевидно предупредени от майка си да покажат най-доброто от себе си, клюкарстваха в забързан шепот по време на цялата вечеря и не обръщаха внимание на напълно непознатия за тях човек на масата. За голямо облекчение на всички Джудит се оплака, че е уморена от случилото се през деня и се оттегли моментално след вечерята. Настаниха я в стаята на най-малкото момче — тясна стаичка, украсена с плакати на автомобили пилоти, футболни звезди и една оскъдно облечена звезда — любимка на децата, която Джудит Уокър не познаваше. На средата на пода беше подредена прецизно изработена железница с влакче и няколко плюшени животни. Контрастът между напъпилата, изпълнена с тестостерон сексуалност на плакатите и плюшените играчки беше леко обезпокоителен за Джудит — според нея момчето бе на не повече от десет години. Невинността бе една от първите жертви на модерната епоха.

Седнала на леглото, Джудит разви меча и прокара пръсти по ръждивия метал. Хвана ефеса и поднесе счупеното острие към устните си. Почувства познатата вълна от надигаща се сила, която опари ръцете й.

Древна магия, древна сила се вдига!

Джудит почувства как из цялото й тяло се разлива топлина. Болките по вдървените стави изчезнаха, уморените износени мускули се отпуснаха, зрението й се изостри и слухът й започна да различава множество звуци. Тя отново бе млада. Млада, пълна със сили и…

Древна магия, древна сила си отива!

Силата си отиде също така неочаквано, както и дойде, и новопридобитото й остро зрение се разми в зле фокусирана мъгла. Взе да не чува толкова ясно. Болките се върнаха.

Джудит въздъхна, уви меча в избеляла памучна нощница и го мушна под възглавницата. Когато си легна, усети твърдостта на старото желязо под главата си. Като дете имаше навика да спи с меча всяка нощ, а сънищата… сънищата тогава бяха изключителни. За нея той беше порта към въображението, към изгубени светове и вълшебни приключения. Тези сънища оформиха детското й въображение и посяха семената на професионалния й път. Когато литературните критици хвалеха нейното въображение, изпълнено с чудни подробности и цялостно изградени светове, те нямаха ни най-малка представа, че тя просто повтаря и отразява на хартия местата, които вече бе сънувала.

Като порасна, Джудит скри меча в едно старо вълнено военно палто, което висеше в дъното на килера. Сънищата тогава идваха при нея само от време на време и тя започна да ги приема безпристрастно, като махаше от тях смразяващите подробности и ги превръщаше или във фентъзи, което вървеше добре на пазара, или в приключенски книги за деца. Случваше се почти да забрави за силата на светинята, която подреди живота й по този начин.

Почти, но не съвсем.

Но ето, че някой все още вярваше, че светините притежават сила, някой бе готов да убива, за да се добере до тях.

А Сара? Къде се подреждаше тя в цялата схема? Дали нейната поява и намеса, е нещо повече от просто съвпадение? Дори и спящи, светините привличаха определен тип хора — или хора, чувствителни към трептящото сияние, излъчвано от тях, но непознаващи силата им, или хора, които целенасочено търсеха древните все още разпилени по света предмети, носещи силата. През годините Джудит срещна доста хора и от двата типа. А Сара… Джудит бе убедена, че е от първия тип, но това не беше всичко. В нея имаше някаква сила, която дори младата жена не познаваше.

Кавгата долу най-сетне свърши с тръшване на врата, след което се чу скърцането на стълбите. На вратата се почука леко.

— Влезте, Сара — каза меко Джудит Уокър, седнала в леглото.

Сара Милър влезе в стаята с глуповата усмивка. Бузите й бяха зачервени, а ръцете й леко трепереха.

— Дойдох да видя как сте — промълви младата жена.

— Аз съм добре благодарение на вас — Джудит потупа леглото до себе си. — Седнете за секунда.

Младата жена седна на края на леглото, очите й се плъзнаха из добре познатата стая, без да посмее да погледне лицето на Джудит.

— Опасявам се, че не вдигнах популярността ви сред семейството ви.

Сара сви рамене.

— Сред тях никога не съм се ползвала с популярност. Но те не са лоши, просто бяха леко изненадани, това е.

— Представям си как майка ви си мисли, че ще остана тук до края на живота си.

Сара поклати глава, въпреки че в действителност Рут Милър наистина каза, че такива хора пуснеш ли ги в къщата си, никога не си тръгват.

— Не! Нищо подобно! — отрече Сара.

Джудит се протегна и докосна ръцете на момичето. В този момент тя почувства леко съжаление заради това, което стори — използва момичето, за да си осигури безопасен подслон за през нощта, място, където не можеха да я проследят.

— Това, което направихте днес е нещо, с което можете да се гордеете — каза Джудит с нисък настойчив глас. — Действахте в духа на най-хубавите стари традиции, притекохте се на помощ на девойка в беда. — Тя стисна пръстите на Сара и се усмихна.

Сара кимна, като усети как я изпълва увереност в действията й. Беше напълно сигурна, че е направила точно каквото трябва — всичко изглеждаше правилно… докато майка й не приведе няколкостотин различни причини защо е трябвало да остави нещата да се развиват без да участва в тях. Рут Милър просто не можеше да схване защо дъщеря й не е извърнала глава и не е пресякла улицата.

— Вие вярвате ли във висша сила? — попита внезапно Джудит.

Сара сви рамене.

— Ние принадлежим към англиканската църква.

— Не, не говоря за църква. Не говоря за Бог, нито за богове, нито за каквото и да било толкова конкретно. Вярвате ли в Същество, в Дух, в силата на Доброто?

Сара се почувствала неловко от посоката, в която отиваше разговорът — може би майка й беше права, може би старата жена е луда.

— Вероятно да. Защо? — сви рамене тя.

— Защото това, което направихте днес, беше правилно. Беше добро! Не позволявайте на хората да омаловажат онова, което направихте.

— Честно казано, не съм сигурна защо го направих — призна Сара. — Но когато ги видях как ви нападат, нещо стана с мен. Много се ядосах. Не можех да отмина…

Джудит се усмихна, а около очите и устата й се появиха дълбоки бръчки.

— Когато бях млада, възрастните хора можеха да ходят по улиците, без да се страхуват за безопасността си — рече тя. — Но това беше преди много време… — старата жена легна и затвори очи, като с това даде знак, че разговорът е приключил.

Сара поседя край нея, докато дишането й стана дълбоко. Изведнъж почувства до детайли къщата около себе си. Имаше странното усещане, че й е дарено някакво шесто чувство. Усещаше ясно чувствата, бушуващи около нея — излъчвания от майка й гняв, идващ от кухнята на долния етаж, тъпото раздразнение на братята си, особено на малкия Фреди, на когото се наложи да отстъпи стаята си. Сара се усмихна мрачно и се върна към своята действителност. Тя отново бе успяла — успя да ги отдалечи с един замах. Това беше дарба. Боже Господи! Думите на майка й отново я заляха: „Получи всичко наготово и винаги успяваш да го развалиш — ти си на двадесет и две години, имаш хубава работа, бляскаво бъдеще, хубава заплата…“

Сара Милър се усмихна горчиво.

Да, тя беше на двадесет и две години, работата й беше кофти и безнадеждна, работа, която не обичаше, и даваше на майка си по-голямата част от заплатата си. Когато преди време й се отвори възможност да вземе един малък апартамент под наем, тя не се възползва и напоследък все по-често си мислеше, че никога няма да има втори шанс. Наблюдаваше приятелките си как си наемат апартаменти в града, намират си гаджета и си живеят живота. Даже някои от тях вече бяха семейни.

Сара леко освободи ръката си от пръстите на старата жена и се изправи, загледана в крехката дребна женица в леглото. Днес направи нещо добро, нещо хубаво… а майка й я нахока като непослушно малко момиченце. Добре, може би не трябваше да води Джудит Уокър у дома, но пък и не можеше да я остави в онази ужасна къща. Нямаше друг избор, освен да я доведе тук.

Така беше правилно! Така беше за добро!

Освен това, старата жена сутринта щеше да си иде и всичко ще се върне към обичайния си ритъм, въпреки че Сара знаеше, че ще мине още доста време, преди майка й да й позволи да забрави за това. Тя се обърна, като клатеше глава, и отвори тихо вратата. Трябваше да се махне от тази къща, преди майка й да успее да изстиска целия живот от нея.

Джудит отвори очи, когато вратата се затвори. Тя чу как Сара влиза в съседната стая, чу скърцането на пружините на леглото, пращенето на някакъв телевизор или радио. Дори и без помощта на меча старата жена усещаше безпокойството и притеснението на момичето. Майката на Сара очевидно се налагаше над дъщеря си, което обясняваше защо Джудит успя толкова лесно да наложи собствената си воля над нея. Преди всичко обаче, това все още не обясняваше защо момичето й се притече на помощ. Този тип хора винаги отминават… но не и този път.

Тази нощ Джудит сънува момичето.

Сънищата бяха пълни с мрак и жестокост, в тях момичето се биеше, за да запази живота си… И меча беше в съня. Джудит обаче не можа да разбере дали момичето използва меча, за да унищожава… или мечът унищожава момичето.