Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (7)

4.

Сара Милър никога не бе правила нищо изключително. На двадесет и две години тя все още мечтаеше за величие. Тези мечти й бяха втълпени от баща й, въпреки властната й, нетърпяща възражения майка, която направи всичко, което бе по силите й мечтите на дъщеря й никога да не дадат плод. Най-голяма от трите деца, Сара беше натирена да работи още в деня, в който завърши училище.

— Трябва да помагаш на семейството! — изръмжа Рут Милър и осъди най-голямото си дете да върши работа, която го убиваше от досада, в същата лондонска банка, в която баща й работи тридесет години. Вместо да осъществи мечтата си да учи в университет, Сара облече предписаните от правилника на банката синьо сако и пола в цвят каки и ги носеше всеки делничен ден вече четири години. Работата в банката беше абсолютно безперспективна и Сара знаеше, че спокойно може да се влачи така до края на живота си, ако разбира се не я уволнят при следващото съкращаване на персонала. Баща й прекара целия си живот в същата банка като чиновник на средно ниво. Натириха го по схемата за ранно пенсиониране, но не беше по силите му да прекара дори и секунда вкъщи заедно с властната си съпруга и той се отдаде на градинарство. Месец и половина след като се пенсионира го намериха мъртъв сред една от лехите с високоценени от майка й цветя. Инфаркт, така пишеше в заключението на съдебния лекар. Сара си помисли, че майка й се разстрои повече заради смачканите при падането му цветя, отколкото заради смъртта му.

Рут Милър се възползва от ситуацията в пълна степен и заигра с коза „горката съпруга“. Тя използваше всяка възможност, за да напомни на хората около себе си, че имала да храни три деца и да изплаща ипотека. След като изчерпа цялото състрадание на съседите и съчувствието на приятелите, Рут се отдаде на тежко пиянство, завъди цяла серия възстари любовници, които без изключение не се свеняха да обиждат Сара и братята й. Накрая дори и любовниците изоставиха Рут, така че тя обърна цялата жлъч срещу децата си. Тя никога не се бе съобразявала с когото и да било, така че беше решила, че и на децата не им трябват подобни неща. Затова възпита момчетата в дух на егоизъм, недоверие и страх. Единствено Сара — с осем години по-голяма от братята си — успя да се отърве от майчиното си пагубно влияние. Късно през нощта на Сара й се случваше да се чуди дали някога ще може да избяга от тази къща, от този живот…

Ник Джейкъбс тръгна, след като звънна мобилният му телефон.

— Идва.

Дълбокият, авторитетен глас изрече тази единствена дума и връзката прекъсна.

Джейкъбс, известен още с прякора Кубето, погледна полуизядената кифла и едва докоснатото кафе и разбра, че няма да успее да ги довърши. Пъхна кифлата в джоба на протритото си кожено яке, завъртя се в металния стол и се обърна, за да наблюдава входа на Британската библиотека в другия край на двора. Чудеше се как така работодателят му знае толкова много — със сигурност има някакви връзки в библиотеката. В този момент стъклените врати се плъзнаха и се появи сивокоса възрастна жена, която стъпваше бавно и внимателно, като се подпираше на бастун при всяка своя болезнена крачка. Кубето бутна огледалните си очила модел „Рей Бан ейвиейтър“ на темето на наскоро обръснатата си глава и срита другаря си.

Юношата с празни очи, който седеше срещу него на масата, бързо вдигна поглед, после отново погледна надолу, извади някаква снимка и я обърна към Кубето.

— Прилича на нея.

— Тя е бе, идиот! — изръмжа Кубето. Хич не обичаше да работи с наркоманчета, на такива човек не може да разчита.

— Сигурно си прав — измърмори Лорънс Макфийли и бутна нагоре издрасканите си очила „Рей Бан“. После врътна брадичка по посока на жената, която се бе запътила по „Осълстън стрийт“ и добави — В доклада пише, че си е чупила дясното бедро. Точно този крак го пази.

Кубето извъртя очи.

— Стига си дрънкал! Много гледаш „От местопрестъплението“, ебати! — Той пое дълбоко дъх и попипа острието в джоба си. — Хайде, да почваме! Докарай колата!

Макфийли се изправи бавно, обърна се и закрачи спокойно. Кубето скърцаше със зъби, като го гледаше как се бави, и си обеща, че ще вдигне на тоя тъпанар един як скандал, след като свършат работата.

Кубето влезе в крачка със старата жена и изравни темпото си с нейното. Тя пресичаше бавно покрития с червени и бели плочки площад пред модерната сграда на библиотеката. В едната си ръка носеше тежка рекламна торбичка от „Теско“, от която се подаваха внушително количество вестници. Бръснатата глава хвърли поглед назад и изгледа сградата от стъкло и червена тухла. Каква ли работа е имала тя вътре? Единствената библиотека, в която той беше влизал, беше училищната, и то когато беше на десет години, а учителката му, госпожа Гейс му помагаше с домашното за сталактитите и сталагмитите. Явно много му е било полезно, защото още не знаеше кое кое е. Спомняше си само, че „едното виси здраво закрепено“, а другото „може да стигне и до тавана“.

Госпожа Гейс беше първият и единствен възрастен, който някога е бил мил с него. След като го прехвърляха из разни приемни семейства, Кубето стана образец на човек, който отчаяно жадува за любов и внимание, след цял живот пренебрегване. На двадесет и шест години единственото нещо, с което можеше да се похвали, бяха твърдите, изключително стегнати коремни мускули и необикновено силните си бицепси, плод на нощните смени в пивоварната в Бирмингам, където изкарваше по десет кинта на час. За допълване на мижавия си доход, той често се хващаше на разни странни работи тук и там. Не беше придирчив към естеството на работата. Така стана и когато сегашният му работодател го откри. Привлече го възможността да изкара малко лесни пари, без да му задават въпроси. Обстоятелството, че се наложи да пребие няколко души за него беше бонус.

Кубето наблюдаваше изпод вежди как жълтеникавокафявото „Волво“ на Макфийли го следва. Като се изравни със старата жена колата увеличи скорост и се мушна на първото свободно място на около стотина метра пред нея.

Идеално! Кубето се ухили и се показаха неравните му зъби. Направо идеално! По-лесна хилядарка не му се беше случвало да печели досега.

Джудит Уокър премести тежката торба на лявото си рамо, като се опитваше да облекчи напрежението върху болния си крак. Загуби представа за времето, като седна в тишината и спокойствието в библиотеката. Сега бедрото я болеше отвратително, раменните й мускули се бяха стегнали в тежко кълбо от болка, а й предстоеше още час и половина път с влак.

Търсенето на материали за светините на Британия приличаше на опит да докоснеш дъгата по време на дъжд — постижение от разреда на невъзможните. Посвети целия си живот на изследване на древните предмети по библиотеките в Англия, Шотландия и Уелс. Натрупа цели планини с бележки, изрезки с легенди и предания, но не откри никакви достоверни доказателства. По-късно започна да разширява изследванията си в Интернет, но сега, като въведеше в търсачките думата „светини“ получаваше по около четири милиона резултата и, повечето от тях все на тема Хари Потър. Джудит попадна и на една странна страница, на която бяха изброени тринадесетте светини, но там пишеше твърде малко за произхода им.

Тазсутрешното търсене обаче не можеше да се смята за пълна загуба на време. Като се прибере у дома, ще си направи чай, ще хапне стафидените кифлички, които си взе от пазара, и ще добави последните си находки към стотиците парченца от мозайката, събирани през годините. Може би като прегледа материалите още веднъж, ще намери някаква следа към истинския смисъл на предметите и ще успее да сглоби мозайката.

Но все още се съмняваше.

Светините бяха останали скрити в течение на векове. Самият факт, че се намираше толкова малко непротиворечива информация за тях, предизвика у нея съмнението, че съществуването им нарочно е заличено от историческите книги. Но как… и защо?

Сега петима от Пазителите бяха мъртви. Всъщност тя знаеше за петима. Не можеше и дума да става за някакво съвпадение.

Важният въпрос, разбира се, бе, какво се е случило с предметите, които те пазеха. Знаеше, че у Беатрис бяха пиалата и подносът на Ригенид. Докато Джудит ревниво криеше меча в течение на десетилетия, Беа с гордост показваше своята светиня заедно с антиките в хола си. „Кой човек със здрав разум ще разбере истинското им значение?“, подсмихваше се Беа. „Хората виждат само онова, което искат да видят — дрънкулки от колекцията на някаква невменяема стара жена.“

Но някой беше разбрал и затова я убиха.

Болезнен спазъм внезапно я накара да спре. Имаше чувството, че в бедрото й хрущи счукано стъкло. Джудит се подпря на един стълб от уличното осветление пред някаква жилищна сграда и се обърна назад към улицата. Внезапно реши, че вместо влак е най-добре да вземе такси. От горчив опит знаеше, че ако продължава да насилва крака си, ще прекара останалата част от деня и по-голямата част от нощта в непоносими болки.

Естествено такси не се виждаше.

Докато се колебаеше дали да не се върне назад към „Юстън роуд“, тя забеляза някакъв мъж с бръсната глава и мръсни дънки, който се беше втренчил в нея. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила, но тя позна по съсредоточения израз на лицето, че върви точно към нея.

Старата жена заразмахва торбата си още преди мъжът да стигне до нея. Торбата го прасна по главата и го повлече така, че той коленичи, а слънчевите му очила отлетяха в канавката.

Джудит запищя с висок глас. Както винаги, разбира се, никой не чуваше. Десетина глави се обърнаха към нея, но никой не направи и най-малък опит да се притече на помощ на старата жена. Шофьорите зяпаха с любопитство от колите си, но никой не спираше. Тя затича напред, но пред нея се изправи младеж с дълга мазна руса коса, обрамчваща мършаво лице с празен поглед. Той държеше отворена вратата на една кола.

Наркоманче, разбра Джудит и стисна торбата си.

Своята торба!

Тези двамата искаха да й вземат торбата. При други обстоятелства тя щеше да им я даде, но сега съдържанието й беше всичко друго, но не и обикновено. Джудит се обърна назад точно когато мъжът с бръснатата глава се изправи на крака, а лицето му бе застинало във вдървена маска на омраза.

Джудит беше в капан.

Кубето се почувства унижен. Току-що една жена, наполовина на теглото му и три пъти по-възрастна от него, го просна на земята. Освен това раздра точно на коляното левия крачол на любимите си дънки „Левис“, да не говорим, че си одра ръцете и счупи новите си слънчеви очила. Тая кучка ще си плати за това! Той бръкна в джоба си и извади нещо. Махна рязко с ръка, сгъваемият нож щракна и острието блесна на слънцето.

— Ебати грешката тъпа! — изсъска Кубето и опря ножа в гърлото на старицата, като раздра сухата й кожа. Жената изкуцука към вратата на колата.

— Влизай! — изсъска Кубето.

Джудит обаче не се предаваше и отново се нахвърли върху него. Знаеше, че влезе ли в колата, е труп. Тя отвори уста, за да извика отново, но плешивият мъж я удари под лъжичката и тя се преви надве. Наркоманчето се изкиска зад нея с висок, почти детски смях.

Една ръка я сграбчи здраво за косата и я изправи. Болката беше ужасяваща.

— Влизай в колата!

— Ей, какви ги вършиш?

През парещите си сълзи Джудит успя да види някаква червенокоса млада жена, която тичаше към тях. Опита се да извика, за да я предупреди за ножа, но не й стигна въздух.

Кубето се завъртя и вдигна ножа.

— Бе ти що не си гледаш рабо…

Без да забавя крачка, младата жена вдигна крак и нацели с тънкото си токче гологлавия точно под капачката на коляното. Раздаде се отчетливо изпукване и Кубето рухна на земята. Последва висок женски писък. Джудит се завъртя, хвана вратата на колата и я затръшна. Вратата затисна пръстите на наркоманчето и се чу приглушен звук от чупене на кости. Устата му се отвори и затвори, но от нея не излезе и звук.

Джудит прибра падналата на земята торба и изкуцука към младата жена, която я хвана за ръка и я поведе, без да каже и дума. Минаха повече от десетина крачки, преди наркоманчето да запищи нещо несвързано. Като се обърнаха, видяха, че както лежеше на земята и хленчеше от болка, Кубето извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Работодателят му никак нямаше да е доволен и това го плашеше повече от болката в ранения му крак.