Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (10)

7.

Къщата бе напълно съсипана.

Джудит притисна здраво Франклин към гърдите си и пристъпи във вестибюла. На пода дъските на дюшемето бяха изкъртени и зееха дупки. Вътре в нея се надигна гняв, който изгаряше стомаха й, качваше се в гърлото й и пареше меките й сиви очи. По стените бяха пробити дупки, а всички корици на нейните детски книги, които украсяваха стените, сложени в рамки, сега лежаха изпочупени и смачкани на пода.

Джудит пусна котарака на пода и отиде до края на вестибюла, като се препъваше в разкъсаните ориенталски черджета. Опита се да отвори вратата на хола. Успя, но само наполовина. Надзърна и видя, че противният диван, тапициран с конски косъм, който винаги я бе отвращавал, препречваше вратата. Бяха го изтърбушили напълно, гърбът му беше насечен и отворен в едно голямо „X“, жилавите косми се бяха посипали по пода, смесени с перушината от осемте шарени възглавници, които сама беше избродирала. Абаносовата етажерка от епохата на крал Едуард лежеше под ъгъл срещу преобърнатия фотьойл, чекмеджетата и вратите висяха отворени, а тъмното дърво бе издраскано, все едно бе рязано с нож.

Стотиците фини порцеланови чаени чаши, които бе колекционирала цял живот, се търкаляха по пода, строшени на хиляди парчета. Всички снимки бяха пометени от стената — спомените от цял един живот бяха изпокъсани, смачкани и разпилени по пода.

— Полицаите пристигат — Сара понечи да прегърне възрастната жена, но Джудит се отдръпна. — Има ли нещо, което да мога да направя? — попита тя плахо.

— Нищо — рече Джудит, която постепенно осъзнаваше, че животът й, такъв, какъвто е бил досега, вече е свършил. — Никой нищо не може да направи. — Тя сложи ръката си на парапета, за да не падне. — Трябва да погледна и горе.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не. Благодаря ви. Моля ви, изчакайте само да дойдат полицаите.

Най-страшни бяха разрушенията в спалнята. Леглото беше разсечено на части с някакво остро като бръснач острие. Лимоновожълтото дебело одеяло, в което покойният й съпруг имаше навика да се увива, докато гледаше телевизия, лежеше на пода на парцали. Джудит взе едно парцалче, като се опитваше да усети аромата от спомена за мъжа, с когото бяха споделили животите си.

Знаеше, че скоро ще го види.

Разгледа останалата част от стаята. Нищо не бе пощадено. Нямаше дреха, която да не бе извадена от гардероба и която да не бе систематично разрязана и накъсана. Останките от чифт скъпи обувки на висок ток, които преди много време носи на първото причастие на племенника си, бяха натикани в преливащата тоалетна чиния. Острата миризма на урина беше почти непоносима. Джудит затвори вратата и допря челото си до хладното дърво. В очите й запариха сълзи, но тя бе решила да не плаче.

Спалнята, която Джудит превърна в кабинет, бе разгромена по същия начин. Подът беше покрит с хартии — десетки години внимателно събирани и подреждани бележки, които преди бяха чисто и старателно подредени и каталогизирани, а сега бяха най-безцеремонно разхвърляни навсякъде. На библиотечката не бе останала нито една от любимите й книги. Кориците бяха скъсани до една, а на някои по-стари томчета липсваха кожените подвързии. Оригиналните илюстрации към нейните детски книги се въргаляха по пода, стъклата бяха строшени, дървените рамки изпочупени, а върху картините се мъдреха мръсни следи от обувки. Двадесет и петгодишната пишеща машина, на която тя написа първата си книга, лежеше строшена, сякаш някой беше скачал върху нея. Компютърът й бе напълно унищожен, с грамадна дупка в средата на монитора. Тя се наведе и вдигна някакъв лист от пода. Страница двадесет и втора от ръкописа на последната й детска книга — цялата беше намазана с изпражнения. Джудит пусна страницата на пода и най-накрая от очите й потекоха горчиви сълзи. Дори и да има време, оправянето на тази бъркотия ще й отнеме няколко години.

Но няма значение. Който и да бе извършил това, не бе получил онова, което търсеше.

Те щяха да се върнат. Сгушено на дъното на торбата, все още увито във вестници, лежеше съкровището, което нападателите търсеха — Дирнуин, мечът на Ридерх.

Старата жена горчиво се усмихна. Само ако знаеха колко малко им оставаше, за да го вземат. Възлестите й пръсти обхванаха ръждясалия ефес и тя усети как духът на могъществото преминава през ръцете й. През целия си живот не бе сторила никому нищо лошо, но ако можеше да пипне диваците, които бяха сторили всичко това, които бяха унищожили работата и спомените на цял един живот…

Металът се нагряваше и тя бързо отдръпна ръката си. Бе забравила колко опасни са подобни мисли в присъствието на светинята.