Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (106)

103.

Отне им известно време, за да осъзнаят, че мъничкото съсухрено създание, което лежи, простряно върху каменния стол, е Амвросий.

Сара и Оуен коленичиха пред него и подредиха спасените светини до Рога на Бран — Плащът на Артур, Шахматната дъска на Гуендолеу, Ножът на Конника, Червеното наметало на Федърс и Дирнуин, Счупеният меч.

— Това са всички, които успяхме да спасим — Оуен отметна лекичко няколко кичура коса от челото на стареца. Кожата му беше толкова прозрачна, че под нея ясно се виждаха костите и изтощените му мускули.

Амвросий се изправи с усилие и докосна на свой ред всеки от предметите с треперещите си пръсти, сякаш ги виждаше и си припомняше какви бяха те някога.

— Стига толкоз! — прошепна той.

— Победихме — каза бодро Сара.

— Засега!

— А какво ще стане със светините? — попита Оуен. — Какво да правим с тях?

— Трябва да отпътувате за Новия свят и да намерите нови Пазители.

— Новият свят ли? — запита Оуен.

— Америка — отговори старецът.

— Аз? — попита той.

— Не… — Устните на Амвросий се извиха в крива усмивка над пожълтелите му зъби. — Ти — каза той, като гледаше Сара. — Ти си от рода на Йосиф Ариматейски. — Крехките му, сухи пръсти докоснаха тялото й. — Ти си от моите потомци, Сара, и на теб се пада да вземеш моята мантия.

— Не мога!

— Някога и аз изрекох същите думи. Нямаш избор. Вземи останалите светини и ги върни на техните законни собственици. Ще ги познаеш, когато ги откриеш.

— Но аз не знам какво да правя! — възпротиви се тя.

— Има само едно правило: никога не трябва светините да се събират на едно място. Всичко друго ще стане, когато му дойде времето — добави той с последния си дъх. — Върви в Америка! Сега това е твой дълг!

Изминаха няколко секунди, преди да разберат, че Амвросий си е отишъл.