Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (34)

31.

Робърт Елиът удари рязко Кубето през лицето. Звукът отекна в подземния гараж като изстрел. Пръстенът-печат, който носеше на показалеца си, се вряза в скулата на бръснатата глава и я разцепи. За миг в мътните очи на бръснатата глава проблесна гняв, а ръцете му се свиха в юмруци. Елиът не пропусна това и избухна в смях.

— А си ме докоснал, а съм те убил! — изсъска той. След това нарочно се обърна с гръб към бръснатата глава и го остави да избърше с ръкав кръвта от раната си.

— Не съм виновен аз — каза тихо Кубето на гърба на Елиът. — Даже не се качих на влака. Лари вероятно нещо е откачил…

Елиът извади ключовете от колата и насочи дистанционното към черното БМВ. Светлините премигнаха и бравите на вратите изщракаха.

— Аз на тебе лично ти казах да намериш момичето. На тебе лично ти казах да я доведеш… на тебе лично… лично… лично.

— Извинявам се, господин Елиът, ще я намеря!

Дребният отвори колата и се качи в нея.

— Знам, че ще я намериш, защото ако не я намериш, съвместната ни работа ще приключи — рече Елиът и тръшна вратата. — А ти не искаш аз да загубя интерес, нали?

Без да изчака отговор, Елиът затвори прозореца и беемвето мазно се изниза от гаража.

Кубето изчака колата да се скрие и прошепна:

— Мамка ти!

После пъхна ръце в джобовете и тръгна да търси Сара Милър. „Как да я намеря? Дори не знам откъде да започна.“ Трябваше да внимава. С Елиът шега не бива. Сега го чакаше период на неизвестност. Беше виждал какво прави дребничкия мъж с хората, към които е загубил интерес. Хич не беше хубаво.

Момичето сякаш беше недосегаемо.

Не само че отново му се изплъзна, ами и уби един от неговите хора.

Робърт Елиът кръстосваше лондонските улици с беемвето и се опитваше да измисли как да каже на своя тайнствен работодател, че се провали за втори път и че отново не успя да доведе Сара Милър.

Елиът знаеше съвсем точно как е умрял Макфийли — нито се беше подхлъзнал, нито беше паднал, нито си беше срязал гърлото на някакво строшено стъкло, както му докладва Кубето.

Елиът използва връзките си в полицията, за да се добере до доклада за смъртта на Макфийли. Според показанията на свидетелите, Милър обезглавила момчето с нещо, което свидетелите описваха ту като желязна пръчка, ту като метална пръчка, ту като чук.

Елиът знаеше, че е било меч. Знаеше също, че шефът му никак няма да се зарадва на тази новина.

Най-накрая Елиът се обади от една телефонна кабина на „Ню Кавендиш стрийт“ — една от малкото останали в Лондон. Кара около тридесет минути, като се опитваше да измисли някое по-добро извинение, но най-накрая реши, че най-добрата политика е честността.

Отсреща вдигнаха слушалката още на първото иззвъняване. Както обикновено от другата страна не отговори никой.

— Аз съм — каза Елиът.

— Момичето? — попита дрезгавият, надменен глас от другата страна.

— Още не сме я намерили, избяга ни с влака. Един от моите хора е бил с нея, но е станало някакво произшествие и Милър го убила.

— Убила го? — въпросът увисна във въздуха.

Елиът пое дълбоко въздух.

— Според мен е използвала меча.

Отсреща треснаха слушалката толкова силно, че го заболя ухото.