Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (22)

19.

След малко болката изчезна.

Джудит знаеше, че е възможно човек да понесе толкова много болка, че цялото му тяло да стане безчувствено, след като разбере, че въпросът е да се мине по моста от живота до онова, което е отвъд него, каквото и да е то.

Лицата на надменните, ухилени младоци избледняха до неясни, почти абстрактни маски, стаята се разтвори, като стените и подовете се смесиха в някакви завихрени пъстроцветни шарки. Тя гледаше тези цветове доста време, като се концентрираше върху тях и знаеше, че ако вниманието й се разсее дори за миг, съзнанието й ще доплува обратно в мазето на изпотрошената къща, където я бяха завързали за един стол, а младоците със студени очи продължаваха да я бият до безкрайност.

Ако загуби концентрация, ще почувства болката, а Джудит не можеше да си позволи да умре. Поне все още не можеше.

Те бяха дошли за меча.

За Счупения меч.

За Дирнуин, меча на Ридерх.

В съзнанието й изплува образът на меча, измъкна се от цветните видения и се втвърди в ясно очертан сноп златна светлина. Джудит Уокър се съсредоточи върху светлината, което й позволи да се върне в едно друго време, в една по-невинна възраст, когато тринадесет деца бяха събрани заедно от цяла Британия в едно село в сянката на планините, за да изпълнят предначертаната в древността орис.

Нищожната част от душата й, заклещена в настоящето, бе наясно със силата на болката — изпепеляваща пропаст от агония, която заплашваше да си пробие път през виденията и смрадта на горящата плът, която силно дразнеше ноздрите й.

Нейната горяща плът.

Джудит съсредоточи вниманието си върху видението с меча. На блестящото му острие тя видя лицето на скитника, който имаше кисело-горчив дъх и който даде на всяко от избраните деца по един от тринадесетте древни предмети. А после на всеки разкри тайните за произхода на получената светиня. Лицето на скитника бе точно такова, каквото си го спомняше — кожата беше толкова дълбоко нарязана от бръчки, сякаш бяха белези от битки, лявата половина на лицето му тънеше в постоянна сянка от увисналата скъсана периферия на шапката, която почти успяваше да скрие триъгълната превръзка на лявото му око. Имаше един въпрос, който тя искаше да му зададе преди повече от седемдесет години. Искаше да разбере защо са я избрали да получи меча… а сега искаше да разбере защо я измъчват… защо трябва да понася толкова много болка… защо…

Сара Милър бродеше по улиците объркана и замаяна. Събитията от последните няколко дни се сгъстиха и се смесиха във вряща мозайка от образи, повечето от които мрачни и ужасяващи, опръскани с невинна кръв.

Някакъв загрижен лекар се опита да й попречи да напусне болницата, но Сара не му обърна внимание. Тя вече бе облякла дрехите си и погледна към лекаря само веднъж — в момента, в който я докосна, като се опитваше да я накара да си легне. Цялата болка, страдание и ярост, които вряха вътре в нея, избухнаха през очите й и лекарят се дръпна.

Последните ясни спомени на младата жена бяха отпреди четиридесет и осем часа — тогава, когато срещна Джудит Уокър за първи път — два кратки дни, а тя имаше чувството, че е минал цял един живот. Един измислен свят, в който тя имаше живот, семейство, бъдеще.

Сега вече онзи свят го нямаше, беше изгубен завинаги.

Образите от мозайката се върнаха. Повечето бяха познати лица — на майка й, на Джеймс, на Мартин и Фреди, малкия Фреди… Никога нямаше да успее да изтрие образа от паметта си — лицето на брат й, застинало завинаги в ужасяваща маска…

Грешката беше нейна!

Сара яростно разтърси глава. Не, не беше нейна грешка, грешката беше на Джудит Уокър. Онази крехка стара жена с посребрени коси, която донесе смърт и разрушение в дома й.

Въпреки че всички улици в тази част на Бат изглеждаха еднакви — редици къщи, построени след войната, издадени навън прозорци, миниатюрни градинки пред тях, метални парапети и почти на всяка трета къща разноцветни табелки, съобщаващи за продажбата на имота — Сара позна улицата в мига, в който закрачи по нея.

Гласът по телефона беше казал, че Джудит Уокър й е дала нещо. Сара знаеше, че не й е дала нищо, а семейството й бе изклано точно заради това. Джудит Уокър беше причината. Тя разруши подредения свят на Сара. Тя трябваше да има отговори на въпросите й.

Портата изскърца, а единият й край се провлачи и описа къса дъга по пътеката. Щом стигна входната врата, Сара забави крачка и спря, с ръка върху месинговото чукче, като изведнъж се зачуди какво да каже. Сара повдигна лъвската глава и я пусна върху вратата. Звукът отекна в пустата къща. Сара долови някакъв почти неразличим шум от тътрене и почука отново, този път по-силно, а звукът се понесе по смълчаната улица. Вътре отново нещо изстърга.

Сара бутна капака на пощенската кутия и извика през него:

— Джудит, Сара Милър е! Зная, че сте вътре!

През отвора на пощенската кутия се разнесе миризма… някаква смесица от изпражнения и пот, съчетана с горчивата метална миризма на кръв. Образите от мозайката се свързаха и изведнъж тя отново бе в дома си, застанала в полутъмния коридор, поемаща същите зловония, толкова чужди… толкова ужасяващи.

— Джудит? — Сара натисна с ръка вратата и я бутна. Вратата се отвори тихо. Внезапен писък закова Сара на място, а космите на врата й настръхнаха. Писъкът беше човешки, но само донякъде, суров звук на абсолютна агония, пронизителен и ужасен. Идваше откъм стълбите. Сара трябваше да се обърне и да бяга, да повика полиция, да намери помощ… но, почти безсъзнателно, тя пристъпи напред в опустошения коридор. Под стълбите се виждаше врата.

— Джудит?

Сара спря, опряла ръка на дръжката на ниската врата и притисна лицето си към дървото. Тук миризмата се усили — смес от кръв и изпражнения и още нещо… спарената нечиста, остра миризма на изгоряло месо.

— Джудит? — викна Сара, като отваряше вратата.

— ДЖУДИТ…

Едноокият мъж беше извърнал глава и само една слаба искрица в единственото му око свидетелстваше, че се е обърнал към нея. Той нейното ли име изрече?

— Защо, господин Амвросий, защо?

Седемдесет години тя така и не беше забравила името му.

— Джудит?…

— Защото вие сте Пазителите на светините. Кръвта на благословените тече във вашите жили, разредена, но със сигурност тече. Вие сте потомците на избраните да носят светините и да пазят земята. Само хората от потекло са достойни да пазят светините.

Той ли проговори или тя си въобрази отговора, сплитан през годините проучване на предметите?

— Джудит?…

Гласът проникна в съзнанието й, разби образите, издърпа я назад, накара я да усети болката.

— БОЖЕ ГОСПОДИ!

Сара затисна с ръце устата си и усети как стомахът й се обръща. Фигурата, завързана за стола в миниатюрното мазенце, твърде далечно напомняше на човек. В светлината на единствената крушка приличаше повече на голямо парче месо на витрината на някоя месарница.

— Джудит? — Гласът й беше стържещ, едва доловим в зловонието, идващо от мазето. Колко ли време са я мъчили, запита се Сара. За нейна изненада жената вдигна глава и кървясалите й очи се обърнаха към нея. Мъчителите бяха пощадили лицето й и заради това раните по тялото й изглеждаха още по-отвратителни.

— Джудит… — Сара протегна ръка да я докосне, но след това я отдръпна, осъзнавайки, че всяко движение сигурно причинява на жената адски мъки.

Колкото и да беше невероятно, но жената позна гласа й. Джудит Уокър се усмихна.

— Сара? — проговори старата жена с глас, който сякаш идваше изпод земята.

— Аз ще доведа полиция… и линейка.

— Не! — жената направи опит да поклати глава и се сви от усилието. — Късно е… много, много късно.

— Кой беше? — Сара коленичи в локвите кръв и се зае с тънките телове, които държаха старата жена за стола. Очевидно бяха ги завили с клещи, защото на места телта се беше впила дълбоко в плътта.

— Дойдоха да вземат меча… — гласът на Джудит се чуваше едва-едва, стържещ и заглъхващ от време на време.

— Кое? — Сара отхлаби телта и от раздраната кожа шурна кръв.

— Дирнуин, Счупения меч… Слушайте какво ще ви кажа. Горе в кухнята има една торба от „Теско“. На масата е, пазарска торба, пълна с бележки и хартии. Там има и едно нещо, което изглежда като парче ръждясало желязо… — старицата се разкашля и въздухът се изпълни с пръски кръв. — Отнеси тези неща на моя племенник, Оуен… адресът му е в торбата… — свободната й ръка се помръдна в опит да стигне до нещо, докато накрая докосна рамото на Сара, а кървавите й пръсти се впиха дълбоко в плътта на младата жена. — Обещайте ми! Вие трябва да му го предадете лично! Лично на него и на никого другиго! Обещайте ми! Вие трябва да защитите меча. Обещайте ми!

— Обещавам!

— Закълнете се! — тялото на старицата се тресеше неудържимо. — Закълнете се!

— Заклевам се — рече Сара.

— Занесете му торбата… и му кажете, че съжалявам… Че много съжалявам…

— За какво?

— За онова, което има да става.