Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (13)

10.

Белият цар беше великолепен. Осем сантиметров плътен кристал, гравиран с великолепни подробности, чак до фината изработка на орнамента на острието на меча, който царят държеше вдигнат. Царицата беше шедьовър, с идеално изваяно лице, подчертано човешко и подсилено от бенката високо на лявата скула.

— Колко ли са стари? — Вивиен прокара показалеца си по бялата царица. Кръвта на Ричард Фентън беше изцапала кристала и му бе придала тъмночервени оттенъци. Старецът запази тайната си почти до края. Чак в дълбините на последната му агония, когато тя изряза месото от гърдите и гърба му с фини ножове за дране на китове, а после започна с вътрешната част на бедрата, той разкри къде се намира шахматната дъска, която той пазеше през по-голямата част от живота си.

Мъжът, познат под името Ахриман, прекрачи през събралата се на плочките на ръба на басейна кръв, като си проправяше път през тънките като паяжина ивици месо, които се навиваха на масури подобно на стара хартия. Той внимателно взе кристалната царица от жената и я потопи в басейна, за да я измие.

— Хиляда години, със сигурност — най-накрая изрече той. — Възможно е и още хиляда преди това. — Той вдигна фигурката към светлината, наклони я, като се възхищаваше от майсторството на изработката. — Шахматната дъска на Гуендолеу — прошепна той, — всяка фигура пресъздава действителна историческа личност. Всяка фигура съдържа парче от душата на тази личност. — Той леко се усмихна. — Или поне така е според легендата.

— А ти в легенди вярваш ли? — попита жената, като гледаше шахматните фигурки, наредени в тапицирана с кадифе кутия.

Бавно и чувствено той потърка царицата в бледото лице на Вивиан, притисна я между влажните й устни и я вкара в устата й.

— Точно тези фигури са легендата.

Вивиен сграбчи шахматната фигурка с усещане за надигане на сила, която я зарежда умствено и я възбужда физически. Като стискаше фигурката в дланта си, тя съблече бавно дрехите си. Ефектното й тяло се отрази в огледалната повърхност на басейна, където застиналото в ужас лице на Ричард Фентън я гледаше, докато тялото му бавно потъваше към дъното.

Тялото бе толкова неузнаваемо, че трудно можеше да се нарече човешко.