Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (29)

26.

Сара знаеше, че не е сама.

Въздухът на гарата миришеше на застояло, на метал… на същия този метален сладникав мирис на кръв. Сара почувства, че й се повдига и преглътна мъчително, а пред очите й се появиха образите на влажно сурово месо… някаква обява за „Тейт галъри“ на отсрещната стена се разми в картината със суровата плът.

Сара засече някакъв намек за движение с периферното си зрение, а студеният есенен въздух донесе леката смрад на немито тяло и топла кръв.

Колко бяха тези?

Тя не се осмели да погледне и се гмурна в мрака.

Следващият влак е след две минути.

Гарата беше почти празна, на перона чакаха не повече от шестима души. Сара тръгна към далечния край на перона, за да се откъсне от евентуалната опасност. Тя погледна през рамо, като се правеше, че гледа електронното разписание… забеляза двамата мъже точно когато стъпиха на перона. Единият беше с късо подстригана коса и носеше избеляла армейска униформа, а вторият беше облечен с неописуеми дънки и фланелка с Ролинг стоунс. Сара позна косата на младежа — видя същата тази матоворуса четина в деня, когато нападнаха Джудит Уокър, и още веднъж тази сутрин, в къщата. Убийците!

Следващият влак е след една минута.

Сара отстъпи назад в сянката на една колона и започна да се моли да не търсят нея… макар да беше ясно, че търсят точно нея.

Влакът пристига…

Влакът се зададе в далечината. Стори й се, че безкрайно дълго се приближава към гарата. Сара очакваше всеки момент да усети груба ръка на рамото си, която да я стисне и да я повлече незнайно накъде или да я бутне на коловоза под колелата на приближаващия влак.

Остана неподвижна, едва дишаше и не мръдна, докато влакът не спря с тракане на гарата. Вратите изсъскаха и се отвориха почти право пред нея. Някаква миниатюрна малайзийка слезе, като влачеше зад себе си грамадна пазарска чанта. Няколко души пристъпиха напред, за да се качат на влака. Една млада жена бутна едва проходилото си дете във вагона, след това сгъна огромна детска количка и качи и нея. Една възрастна жена, вероятно връстница на Джудит, изкуцука бавно и се качи, като тежко се опираше на бастуна си. Някакъв уморен работник с омацан комбинезон се шмугна точно зад старицата.

Освободете вратите!

В последния момент Сара се втурна към влака и успя да се промуши през затварящите се със съскане врати. Успя да хвърли бърз поглед към перона, но двамата млади мъже бяха изчезнали. Дали са си тръгнали или се бяха качили във влака? Тя се тръшна на една седалка, като гледаше право напред, а сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите й, стомахът й се свиваше в болезнени конвулсии. Цялата беше плувнала в кисела пот и след като изтри с ръка челото си, по ръката й останаха мръсни следи. Тя забеляза как бабичката я гледа с отвращение и моментално стана. Обърна се с гръб и се направи, че внимателно разглежда картата над вратата, а всъщност държеше под око коридора на влака.

Дали двамата мъже се бяха качили? Дали точно сега не идваха към нея?

Сара се обърна с гръб към картата. Трябваше да измисли най-прекия маршрут до „Ърлс Корт роуд“. Ако на „Падингтън“ се прехвърли на районната линия, ще може да отиде право на „Ърлс Корт“. След като предаде торбата на племенника на Джудит Уокър — тя извади плика и провери името и адреса отново — най-накрая ще може да отиде в полицията, да очисти името си и да продължи живота си. Сара седна отново и въздъхна. Само още няколко часа — всъщност не би трябвало да е повече от два часа.

След това всичко щеше да свърши и тя щеше да е свободна.