Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (83)

80.

Бяха останали само три.

Последните три светини, които щяха да пристигнат като пратка за него през следващите няколко часа.

И скоро нищо нямаше да може да го спре.

На тридесет крачки от дървената врата, покрита с железни нитове, Ахриман вече усещаше първите струйки на силата, пълзящи по кожата му като насекоми — онази фантастична енергия, от която косъмчетата по ръцете му настръхваха и от която целият му гръбнак потръпваше.

На петнадесетина стъпки от вратата вече усещаше мощта на силата като осезаемо присъствие във въздуха, което се въртеше безспир около него, а самият въздух бе възсолен и наелектризиран от онова, което неуките наричат „магия“.

Но едва когато пристъпи в миниатюрната стаичка без прозорци, силата го обля напълно. Тя се плискаше по голата му кожа като топло масло или докосване на любовник, а вкусът, който оставяше по езика му, бе горчив и тръпчив.

Ахриман откри, че мисълта — че това е само част от енергията, слаба утайка от тринадесетте ръчно изработени, подплатени с олово и запечатани ковчежета — му вдъхва страхопочитание. Кутиите от кожа и кадифе бяха подредени в кръг покрай стените на стаичката, на равни разстояния една от друга. Всяка кутия бе сложена в центъра на идеален кръг, около голям пентаграм, в който бяха вписани символите на архангелите и тринадесетте имена на Господ.

Десет от кадифените кутии бяха заключени и обезопасени с восъчни и оловни печати, гравирани с древния талисман, познат като „Печатът на Соломон“.

Ахриман съвсем съзнателно не погледна към трите празни кутии — празнотата им бе подигравка над него. Той се обърна и погледна екрана, на който видя Вивиен в тъмницата, където тя се занимаваше с Дон Клоуз, Пазителят на Ножа на конника. Тя го измъчваше като показваше голото си тяло, използваше плътта си, за подлуди мъжа, и му обещаваше неща, които той никога нямаше да получи в замяна на местоположението на древния предмет.

Още три реликви: Дирнуин — Счупеният меч, Ножът на Конника и Рогът на Бран, и Ахриман щеше да направи онова, което нито един заклинател и магьосник не бе правил досега: щеше да събере Тринадесетте светини.

Майкъл Скот^[1] — чародеят, оплют през двайсети век от шотландците — успял да събере три от тях, преди да умре от тайнствена и преждевременна смърт; Франсис Бейкън^[2] се бе освободил от своята, защото вярвал, че му е донесла лош късмет; Светините бяха взели една от жените на доктор Джон Дий^[3]; прочутият Франсис Дешууд^[4], основателят на „Клуба на адския пламък“, успял да се сдобие с две от тях по време на дългия си живот, като придобил и двете на комар; а в края на деветнайсети век, Самюел Лидъл Матърс^[5], един от първите членове и основатели на ордена на Златната Зора, също придобил две от светините, въпреки че те изчезнали мистериозно, когато напуснал Лондон, за да основе група на ордена в Париж. Матърс цял живот подозирал — погрешно — че Алистър Кроули^[6] е откраднал светините.

Седнал на студения каменен под, Ахриман променяше метаболизма си, за да парира студът, който пропълзяваше през бедрата му нагоре по тялото, и гледаше с гордост десетте древни предмета, всеки от които бе на възраст поне две хиляди години, въпреки че някои от тях очевидно бяха по-стари и са били древни още преди времето, когато са ги осветили. Той се пресегна с дългите си, тънки пръсти към най-близката кутия, в която лежеше Котела на великана — миниатюрна медна купа с три крачета. Синьо-бели искри изскачаха от кутията и жилеха и щипеха почернелите върхове на пръстите му. Той предпазливо разхлаби восъчния печат, вдигна капака и част от насъбралата се енергия изсвистя от кутията най-напред като жълто-зелена светлина, а после като спирала и се понесе към тавана. Тя закръжи и стигна точно до почернелите камъни — тънка нишка, която се завиваше и размотаваше, а после изведнъж се разпръсна и изчезна с пращене, което изпрати тънки като косъмчета електрически разряди към кутиите, пазещи светините. Медно-зелените нишки забръмчаха около оловните кутии и очертаха контурите им в изумруденозелено, преди да изчезнат безследно, неспособни да проникнат през древното олово и магическите печати. Котелът беше втората светиня, която Ахриман взе.

Оказа се доста просто. След като откри самоличността на Пазителя, Ахриман взе ферибота от Холихед за Дъблин, а после кара до Белфаст. Той срещна съсухрения и сакат Габриел МакМъри, Пазителят на светинята, в една кръчма по „Фолс роуд“. Двадесет и четири часа по-късно МакМъри бе мъртъв и дори закаленият от безредиците през годините патрулиращ полицай от Ълстърската кралска спомагателна полиция изпадна в ужас от състоянието, в което завари трупа.

Десет светини.

И три, които идваха към него.

Убийствата постепенно ставаха все по-лесни, а той ставаше все по-силен с всяка следваща смърт. Ахриман огледа кръгът от светини. Познаваше всяка от тях и сега си припомняше всички дребни подробности от смъртта на техните Пазители. Ето Копието на печалния гръм, Оглавника на Клино Ейдин, Колесницата на Морган и Плаща на Артур.

В тези някога обикновени предмети беше вселена необичайна сила и, когато той притежава и тринадесетте, ще получи достъп до нея. Ще стане богоподобен!

Колко време му отне да стигне дотук? Десет години, двадесет… или повече? Сега той беше на тридесет и пет години, а за пръв път узна за светините, когато бе на петнадесет. Над пет години му бяха нужни, за да започне дори да проумява тяхната необичайна история и невероятна сила.

Двадесет години — цял един живот, прекаран в преследване на една мечта. Всички тези години го научиха на много неща, отведоха го къде ли не по света — най-вече по по-диви и не така гостоприемни части от глобуса, а неговото търсене му позволи да надзърне в Другия свят: мястото, което човечеството — смешното, сляпо човечество — никога не би могло да проумее.

Той върна малкото метално котле в кутията и я запечата, после отвори следващата кутия и извади малката кожена вещ, позната като Кошницата на Гуидно. Това бе първата светиня, с която се сдоби Ахриман преди десет години. Тогава бе на двадесет и пет.

Въртеше Кошницата в ръцете си, усещаше я как потрепва от енергията, а в главата му закръжаха спомени за първия път, когато я видя.

Беше на петнадесет.