Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (40)

37.

Притисната до студената каменна стена, Сара ги чуваше как го измъчват.

Един от мъжете с гнусен глас изричаше гнусни думи, пълни с омраза и удоволствие. След това чу задавено пъшкане, нещо като писък, последван от кискане.

Те го измъчваха поради същата причина, заради която убиха и леля му — заради меча в торбата.

Сара хвърли бърз поглед през счупения прозорец. Единият от нападателите беше толкова близо, че можеше да го пипне. През рамото му ясно виждаше бръснатата глава, който стоеше по-назад. Оуен и мъжът с гнусния глас не се виждаха, но тя чуваше ясно въпросите и ударите.

Външната врата се отвори тихо, щом натисна бравата. Звуците станаха по-ясни — задавените хлипания на Оуен, кискането на бръснатата глава, киселият глас на дребния…

— … Сара Милър.

Тя замръзна ужасена, като чу името си. Откъде я познават? Освен… освен… Осъзнаването се изля върху нея като студена вълна — това са същите мъже, които й бяха звънели в офиса, същите, които убиха семейството й.

Подтиквана от сляпа ярост, Сара се втурна напред, преди дори да разбере, че го прави. Времето и пространството сякаш се разпаднаха в серии замръзнали кадри.

… дребният се обръща към нея с клещи в ръка…

… един от младежите се хвърля срещу нея…

… лицето на Оуен Уокър…

И тогава дребният я удари рязко в гърдите с клещите. Болката сякаш я разкъса и тя се строполи на пода, белите й дробове се бореха за въздух. Един ботуш със стоманени налчета се насочи към главата на Сара. Тя се превъртя и ботушът успя да засегне само рамото й. Болката скова цялата й ръка. Но в този момент Сара видя, че се е озовала точно до добре познатата торба „Теско“.

— Жива! — изрева Елиът. — Искам я жива! — Той се ухили. Ето, че всичко се нарежда добре. Ще се спазари с работодателя си за Милър и отново всичко ще е наред.

Елиът наблюдаваше спокойно как бръснатата глава отново рита Милър, този път върхът на ботуша му се заби в бедрото й. Младежът се готвеше за поредния дивашки ритник, когато Милър се претърколи, извади от една торба на пода свит на ролка вестник, като разпиля из стаята разни листове.

Торбата!

Елиът замахна да я удари, но Милър вече беше застанала на едно коляно и държеше вестника здраво с двете си ръце. Тя се хвърли напред и удари бръснатата глава в слабините. Още преди да види как вестникът почервенява от кръв, Елиът знаеше какво се крие в него.

Счупеният меч пробиваше меката плът и преминаваше с лекота през тъканите, мускулите и вътрешните органи на младежа. Кръвта шуртеше и съскаше, щом докоснеше метала. Сара направи рязко движение нагоре с древното оръжие. Ръждивият ръб на меча — матов и тъп — буквално изкорми младежа.

Далечният зов на ловния рог, удар на метал с метал, песента на меча.

Сара рязко извади меча от тялото. Младежът се залюля с пепеляво лице, с широко отворени очи, с отворена уста, а с двете си ръце натискаше зейналата рана в корема си. Все още с меча в ръце, жената пристъпи напред и го стовари с все сила по врата на жертвата си. Беше изненадана, че когато главата се отдели от тялото и се търкулна, потече сравнително малко кръв.

Ловците се приближават, роговете им пищят пронизително, хрътките лаят все по-силно.

Сара Милър прескочи обезглавеното тяло и вдигна с две ръце меча над главата си. Мечът удари крушката и стаята потъна в мрак. По острието му запълзяха змийчета от бял огън.

Елиът и Кубето хукнаха навън в нощта. Тъкмо когато излязоха на улицата, се появи една полицейска кола. Двамата не обърнаха внимание на колата и се затичаха по улицата. Полицейската кола обърна и тръгна след тях.

През счупения прозорец Сара гледаше как полицейската кола тръгва след мъжете. Нямаше и капка съмнение обаче, че ще се върнат скоро. Тя се обърна към Оуен.

— Трябва да се махна от тук. Можеш ли да ме изведеш? — Тя дръпна объркания Оуен и го изправи на крака.

— Ти го уби! Ти го уби! — каза тихо Оуен. — Първо го намушка, а след това му отряза главата. Ти уби човек!

— По-точно двама. Ще ти обясня по-късно. Намираме се в голяма опасност.

Оуен почувства как му прилошава, а болката в главата беше толкова силна, че всяко мръдване беше в състояние да го накара да повърне.

— Всичко ще е наред. Ще кажа на полицаите, че си го убила, за да ме спасиш. Нали затова се върна?

Сара кимна.

— Не можех да те оставя на тези… Видях какво направиха със семейството ми… и с Джудит.

— Тези говореха за леля ми и казаха… казаха… — Той се замисли за момент. — Казаха, че е мъртва — прошепна дрезгаво накрая.

Сара стисна ръката на Оуен. Опитваше се да диша през уста, защото смрадта от мъртвото тяло беше непоносима… ужасяваща смесица от воня на изпражнения, урина и кръв.

— Леля ти е мъртва, Оуен. Тези мръсници я убиха, заради торбата с меча, която ти предадох. Тя не искаше да им я дава, не искаше и да им каже къде е. Леля ти беше силен човек, чак до самия край. Тя ме помоли да ти донеса торбата и меча и ми каза да ти предам, че съжалява.

— Съжалява?

— Мисля, че тя знаеше, че това ще ти донесе само нещастия. — Сара погледна право в очите му. — Мисля, че трябва да вземеш торбата и меча и да ги скриеш. Освен това, трябва и ти да се скриеш. Тези хора са убивали и преди. Избиха семейството ми, убиха и Джудит, а днес бяха готови да убият и теб. Трябва да се махнеш! Трябва да се скриеш, докато тикнат тези хора в затвора. Ето защо трябва да тръгваме и то веднага!

— Но защо?

— Не знам — каза уморено тя. — Знам само, че е свързано с меча.

— Какъв меч?

Тя вдигна желязото, което държеше в ръка. Голяма част от ръждата бе паднала и отдолу се показваше блестящ метал.

— Това е Дирнуин.

Оуен се пресегна и докосна внимателно метала. Между пръста му и меча се стрелна искра и той дръпна изплашено ръката си.

— Преди малко, когато мушкаше оня тип… мога да се закълна, че мечът беше цял-целеничък.

Сара поклати глава.

— Мечът е счупен… — Тя извърна рязко глава и стаята се завъртя пред очите й. — Чуваш ли нещо?

— Нищо. Какво има?

— Помислих си… Стори ми се, че чух рог. Ловен рог…