Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (102)

99.

Вивиен се свиваше и потръпваше при всеки трясък на гръмотевиците и всяко проблясване на светкавиците. Стаята бе потънала в мрак, но бялата светлина очертаваше фигурата на Ахриман Саурин на фона на прозореца, бялата му плът. В далечината се чуваха писъци и взривове, а полето пред къщата бе изпъстрено с огньове.

— Колко е часът? — попита потресен Ахриман.

— Пет, шест… Не знам точно… — тя седеше близо до него и усещаше студа, който тялото му излъчваше.

— Прилича на здрачаване — каза той разсеяно. — Не може да е нормално здрачаване.

— Не знам. Усещам бръмченето на светините под нас, как пълнят Астрала със светлина. Не, не мога да го видя — там съм като сляпа.

Ахриман наблюдаваше как една от внимателно приготвените погребални клади в далечината избухна в пламъци, а дълги ивици светлина се издигаха над напоените с бензин дърва. От нея се разбягваха горящи фигури. Той обърна гръб на прозореца и хвана ръката на Вивиен.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да си послужим със светините веднага!

— Но две липсват…

— Нямаме избор! — каза твърдо той. — Единадесет от тринадесетте са при нас. Ако успеем да счупим ключалките, тогава може би Демонският род ще успее да си пробие път дотук.

— Твърде е рисковано — поколеба се Вивиен. — Това не е нормална буря. Някой… някой с голяма мощ… я е повикал. А тази магия, магията на стихиите, е една от най-старите в света. Нещо е там отвън, нещо старо.

— Много отдавна го чакам. — Светкавиците обляха лицето му със светлини и сенки. — Огньовете ще горят, докато вземат и последните Пазители, а хората, приготвени за жертвоприношенията, бягат. Никога отново няма да ни падне такъв случай. Сега ще използвам светините!

Вивиен наведе глава. И защото го обичаше, тя мушна ръка в ръката на Ахриман Саурин и го последва надолу по стълбите.

Остави се да я положи върху пентаграма в средата между светините.

И си позволи да се наслади на последната му целувка, преди той да разреже тялото й и да обели кожата й.