Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (46)

43.

Вали дъжд.

— В тая прокълната страна винаги вали.

— Какво забравено от Бога място!

Някаква сянка падна върху им.

— Няма място, което да е забравено от Бога.

Двамата мъже се обърнаха и се върнаха към задачите си в момента, в който край тях мина момчето с гарвановочерната коса. Те не срещнаха неговите студени очи и двамата тайно докоснаха амулетите и талисманите, зашити в дрехите им. Момчето погледна през рамо, изви устни в иронична усмивка, все едно знае точно какво правят двамата.

Сивокосият белобрад човек стоеше на носа, сложил ръка върху рамото на племенника си и показваше към далечната линия на белите отвесни скали.

— Ще бъдем там, преди да падне нощта.

През вълните изсъска дъждът, забарабани по коженото платно и се разби о дървената палуба.

— Далеч ли сме от къщи, вуйчо?

— Далеч сме, Йешуа. Ще слезем на брега под белите скали.

Момчето облегна лакти на парапета и се наведе напред, като гледаше с любопитство приближаващата се земя.

— Вуйчо, моряците мислят, че сме се доближили твърде много до края на света, а египтянинът предсказва, че ако плаваме още един ден на запад, ще паднем зад края на света.

— Колкото и да е учил, египтянинът е глупав човек. Ако плаваме един ден на запад и север, ще срещнем нова земя, чудна зелена земя, населена с диви войнствени племена. Тази земя е богата на злато, а хората там умеят изкусно да обработват мекия метал.

— Ние ще пътуваме ли натам, вуйчо?

— Този път не. — Възрастният човек сложи вълнената гугла на главата си, тъй като вятърът смени посоката си и дъжд и лапавица забръскаха право в лицето му.

— Ще търгуваме с калай, ще отделим десет дни да попълним припасите си от калай и след това ще се върнем вкъщи.

Момчето Йешуа обърна лицето си към дъжда, затвори очи и отвори уста да лови ледените капки.

— Има вкус на студена земя и горчиви билки — каза то, без да отваря очи. После обърна глава и погледна вуйчо му. — Какво ще даваш в замяна на калая?

— Толкова много въпроси! Ами няма да са обикновените стоки за търговия. Тези хора са изкусни занаятчии, ценят само интересното и необикновеното. — Той направи жест към центъра на дълбоко газещия кораб, където стоките лежаха покрити с намаслено кожено чергило. — Една от причините да търгуват с мен и да отказват да си имат работа с останалите, е защото аз редовно им нося нещо необикновено. Понякога си мисля, че те са като деца, които искат само най-новите играчки.

Мъжът спря изведнъж, след като осъзна, че е сам. Момчето се бе запиляло към покритите с чергило стоки. Капитанът поклати глава и се обърна към сушата. Йешуа беше дете на негово внуче, странно момче, което си бе чудновато откак се роди.

Изглеждаше и се държеше далеч по-зряло от крехките си години, предпочиташе обществото на възрастните, отколкото на връстниците си, но по някаква причина самото му присъствие изнервяше мнозина. Оставяха го да броди с дни сам-самичък и въпреки че вече бе навършил възрастта, в която сам би трябвало да е започнал да учи занаят, той не показваше влечение към никое занимание.

Йосия се надяваше, че това пътуване до края на света ще пробуди интерес у момчето. Ако стане така, той би могъл да го вземе за чирак, да го научи как се плава по море, да му покаже чудесата по света — земите на жълтите хора далеч на изток, косматите демони в планините, мъже с коса с цвета на огъня и кожа с цвят на тебешир — това би било достатъчно, за да грабне въображението на всеки човек.

Въображението на Йосия бе завладяно още когато той беше момче.

Бащата на Йосия, Йешуа, го бе взел в морето за първи път, когато Йосия още беше дете. Направиха кратко пътешествие на север и на запад до безчислените острови на Гръцкото море. Баща му му показа градовете под вълните — безупречните прави улици, павираните пътища, величествените къщи, блестящите палати и богато украсените статуи. Забавляваше го с разкази за изгубената цивилизация, която някога процъфтявала там, подари му кинжал, изваден от един гмуркач от една от къщите. Разказа му, че има и други цивилизации, други раси, други тайни и съкровища по света.

Йосия все още носеше ножа, изключителна изработка от желязна и медна тел на ивици, с дълго острие, богато украсено с гравиран спирален мотив, който той не бе срещал другаде, докато не стигна до Калаената земя. Когато се върнат от това пътуване, той ще заведе момчето до Гръцкото море. Заедно ще изследват многото острови, ще търсят съкровища в златните пясъци… и може би Йосия ще успее да убеди момчето да стане негов следовник.

Йосия се обърна отново към белите скали. Сега те бяха по-близо и вече се виждаха горящите по високите им части огньове, предупреждаващи за приближаващия кораб. Този живот беше труден, но не беше лош, не по-труден от живота на занаятчията, земеделеца или овчаря.

Като хвърли поглед през рамо, той видя как племенникът му изучава стоките, а после се обръща към приближаващите се скали. Трябва само да напътства любопитството на момчето, нищо повече.

Дългите пръсти на Йешуа се движеха по увитите с кожи денкове. Той затвори съзнанието си за безбройните мисли и емоции, които го разкъсваха и се съсредоточи върху безконечния шум на морето, който прочистваше ума му. Вдигна един пакет и развърза кожената връв. Платът запламтя в сивия утринен въздух. Йешуа се усмихна със своята необикновена усмивка. Вътре имаше мантия, изработена от пурпурни пера, които създаваха ненатрапчиво, но категорично усещане за богатство и сила.

Нещо сякаш накара момчето да я сложи на раменете си и да се загърне във възхитителните фини пера. В миг усмивката му се стопи и по устните му се появи горчива гримаса. Поглъщаше го нарастваща вълна от ужас. Той се беше оплел в някаква мрежа, бореше се безпомощно, костите му пращяха в отчаян опит да се освободят… обкръжиха го хиляди птици, червенопери птици, които грачеха и кряскаха ужасени. В това време през храсталаците се прокрадваха тъмнокожи мъже с изрисувани лица и копия в ръце.

Момчето махна мантията и я хвърли на палубата.

— Йешуа!

Момчето се обърна с празен и безизразен поглед. Вуйчо му го гледаше ядно.

— Вдигни това и го увий, преди морската вода да го съсипе. Това нещо ми струваше цяло състояние.

Йешуа неохотно докосна мантията и я уви в голямо парче кожа. Той зърна мимолетно боричкащите се птици, но яростно изтри тази картина от ума си. Докато тършуваше из стоките, фините му пръсти докоснаха студен метал.

Когато разви кожата, отвътре се подаде меч. Докосна го и топлината се разтече по ръката му…