Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (56)

53.

Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…

Сара се почувства безкрайно глупаво и свали меча. Стори й се, че все още чува отекващия си глас, звънтящ в апартамента, а ръката й трепереше от усилието да държи меча вдигнат нагоре, въпреки че той не тежеше много.

Оуен я гледаше сериозно, с широко отворени зелени очи и внезапно се усмихна.

— Приличаш на пълна идиотка.

— Мерси! — усмихна се тя. — Така и се чувствам.

— Какво очакваше — гръм и мълнии? — подсмихна се Оуен.

— Да… Не… Може би. — Тя се засмя на това колко ли глупаво изглежда отстрани, преди да добави стеснително — Просто ми се стори, че това трябва да направя.

Ловните рогове звучаха по-силно, по-остро, по-ясно.

— Мисля, че трябва да предупредим хората от този списък — каза тя изведнъж, като потупа адресника с меча, а по страницата се посипаха люспици ръжда. — Да приемем, че в това, което леля ти казва, има някаква истина…

— Е казала — поправи я Оуен.

— Е казала — повтори след него Сара. — Не е просто съвпадение, че някои имена от този списък се появяват на сцената и то мъртви.

— Били са все стари хора — напомни й Оуен. — Старите хора умират.

— Те са били на по седемдесет и нещо години. Това вече не се смята за стари хора. Освен това, не са умрели от естествена смърт — каза тя, като нареди албума с изрезките, дневника и адресника на пода. — Във всички статии, които Джудит е изрязала от вестниците, се говори за необикновена смърт. Неестествена. — Сара докосна с меча всички изрезки поред. — През войната Джудит Уокър е прекарала известно време с тези хора. На всички тях са били поверени по една от тези Тринадесет светини, каквото и да представляват. Сега някой избива Пазителите един по един, за да сложи ръка на предметите. — Тя хвърли поглед към Оуен. — Съгласен ли си?

— Със сигурност изглежда точно така — измърмори той и потърка с ръка гърба на дневника, по прашасалата му повърхност имаше ръждиви петна, подобни на кръв. — Само че защо ги избиват с такава жестокост?

— Не зная — рече Сара и потупа адресника със счупения край на меча. — Интересно колко ли от тези хора са все още живи?

Оуен се пресегна за телефона и го вдигна от малката масичка за кафе. После взе адресника и го отвори на първото име.

— Има само един начин да разберем.

Деветдесет минути и двадесет и две телефонни обаждания по-късно Оуен остави телефона на мястото му и погледна угриженото лице на Сара.

— Ако включим и леля Джудит, осем са мъртви, а четирима са изчезнали. Под изчезнали имам предвид, че нито аз мога да ги издиря, нито някой изобщо знае къде са отишли. Единствената жена от списъка, с която успях да говоря, живее недалеч оттук.

Сара моментално се изправи.

— Трябва да отидем при нея!

Оуен погледна нагоре.

— И какво?

— Ще й кажем онова, което знаем.

— Ти си луда!

— Ако тя е Пазител на светините, тогава няма да сме й казали нищо, което тя да не знае. Ако не е, тогава най-вероятно ще си помисли, че сме просто едни емоционално разстроени деца.

Оуен погледна към младата жена, чието лице бе побеляло.

— Ти вярваш на всичко това, нали?

Сара пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Аз не искам да вярвам… но да, вярвам. А ти не вярваш ли?

— Аз не съм сигурен — усмихна й се той. — Ние в опасност ли сме?

Сара му върна усмивката, като изведнъж си даде сметка за внезапното туптене, появило се в корема й. Изведнъж тя облиза пресъхналите си устни.

— Мисля, че сме в голяма опасност.

Оуен се усмихна по-широко.

— Не трябваше да ми казваш истината.

Сара си обуваше едни взети назаем дънки, когато Оуен се втурна в спалнята. Страхът на лицето му възпря недоволството й.

— Полицаите току-що спряха пред блока!

Сара скочи към прозореца и без да иска леко докосна Оуен.

— Къде? — попита тя, като гледаше надолу.

— Синята кола, това е полицейска кола без опознавателни знаци.

Сара надзърна в момента, в който пътниците излязоха от колата — някаква мъжкарана-лесбийка и един мъж с издялано от камък лице.

— По дяволите! Те са!

— Ти да не би да ги познаваш? — попита Оуен с изненада.

— Тези двамата са полицаите, които ме разпитваха в болницата. Същите се появиха и пред къщата на леля ти. Трябва да се махаме от тук! Веднага!

Сара се обърна към стаята и започна да тъпче записките на Джудит Уокър в торбата. Когато вдигна меча, от него се посипа ръжда и под нея се показа нещо като метал. Тъй като нямаше време да го изследва по-подробно, тя го напъха в торбата.

Оуен отвори вратата и излезе на тясната стълбищна площадка. Отдолу отекваха гласове и той чу как някой споменава името на приятелката му, а някакъв мъжки глас пита за номера на апартамента.

— Сгащиха ни! — прошепна той. — Покрай тях не може да се мине.

Сара го бутна на площадката.

— Нагоре — прошепна тя. — Бързо!

Двамата изтичаха до края на коридора и след това се изкачиха по стълбите към третия етаж, като се молеха да не се отвори някоя от вратите.

По стълбите се чуха меки стъпки и полицаите спряха пред апартамента. Сара приближи устата си до ухото на Оуен, като почти докосваше кожата му с устни.

— Този се казва комисар Фулър, а жената е сержант Хийт.

Двамата наблюдаваха отгоре как мъжът извади ключ и внимателно го пъхна в патрона. След това, като държеше ключа с двете си ръце, той го завъртя безкрайно внимателно, като се постара да не издаде нито звук. След това комисарят отвори вратата и полицаите влязоха вътре.

— Давай! — прошепна Сара. Хвана ръката на Оуен, дръпна го надолу по стълбите и те се промъкнаха край вратата на апартамента. Чуваха гласовете отвътре. Жената тъкмо казваше:

— В леглото някой е спал, освен това в сушилнята се сушат два комплекта чинии. Чайникът е все още топъл.

— Да вървим! Не са отишли далече.

Очите на Сара се разшириха от ужас, тя се заоглежда отчаяно… след което Оуен дръпна вратата, затвори я и завъртя ключа. Скоро чуха зад гърба си как полицаите думкат по вратата.

— Какво ще правим сега? — попита Оуен, след като завиха зад ъгъла. — Ще ни търсят всички полицаи в страната — всички до един. Те със сигурност си мислят, че сме виновни.

— Не използвай множествено число като кралските особи. Само аз съм виновна — ти си просто една невинна жертва. — Сара поклати глава. — Аз не знам какво да правя. Чакай да помисля. Трябва малко да помисля. — Тя бръкна в торбата да нагласи меча, който стърчеше отгоре. Съвсем лека искра статично електричество пробяга между метала и връхчетата на пръстите й.

И изведнъж почувства увереност. Изправи се и посочи с ръка надолу, към пътя.

— Първо трябва да си купим нови дрехи. Сигурна съм, че полицаите в апартамента са ни видели през прозореца, така че със сигурност знаят как сме облечени. — Тя прокара пръсти през дългата си разбъркана рижа коса. — А аз ще се подстрижа. След това ще отидем при Бриджит Дейвис. Трябва да я предупредим.

— Да се надяваме, че не сме закъснели — измърмори Оуен.