Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (57)

54.

Някой — нещо — го бе събудило.

Първоначалното движение винаги беше най-трудното, моментът в който се връщат спомените и нахлуват в него сякаш се е скъсала язовирна стена и в душата му се излива поток от откъслечни случки. Той се надигна, бутна празното, увито с хартия шише от вино в краката си, след което се измъкна от последното си убежище близо до „Ърлс Корт“.

Опита се да си спомни кой е. Име… самоличност.

Той беше… Някакви имена се въртяха из главата му и той изведнъж спря насред оживената улица, като се опитваше да се съсредоточи върху буквите в опит да измайстори от тях някаква форма, някаква схема, да състави дума. Но думите не щяха да идват и той продължи да броди безцелно, доволен, че е оставил инстинктите си да ръководят действията му, същите инстинкти, които му докараха толкова много бели… но и от време на време го спасяваха. Беше изкарал няколко живота, като разчиташе на едни и същи инстинкти.

Той измести вниманието си върху това, което го заобикаля, и се опита да определи къде се намира. Постройките бяха странни, еднакви и безлични.

А хората — хората бяха толкова различни.

Той се вглеждаше в лицата на безименните хора, които минаваха край него и му се струваше, че се движат твърде бързо. Толкова много раси, черни, бели и всякакви оттенъци помежду им, толкова много костюми и дрехи. Всички говореха различни езици — английски, френски, немски, испански, китайски и полски.

Скитникът погледна надолу и огледа собственото си тяло, лицето му се изкриви в гримаса, като откри, че е облечен в някакви палячовски парцали — свръхголеми обувки на краката, които се държаха на някакъв изолирбанд, оръфано въженце около кръста, придържащо чифт мърляви панталони. Той забърса с ръка лицето си. Тя се заплете в груби бели бакенбарди.

О, богове, как така се е докарал дотук?

Той продължи да върви, като спря да се огледа във витрината на някакъв магазин за дрехи.

Добре облечените манекени вътре все едно му се подиграваха, когато той вдигаше и сваляше ръцете си в опит да се увери, че онова мръсно изображение, което вижда е самият той. Той беше бродяга, дегенерат и кръпката върху лявото му око му придаваше зловещ вид.

Той беше…

Толкова беше близо.

Почти успя да си спомни името си. Почти. Освен това знаеше инстинктивно, че ако разбере, ще го заболи. А старото му изморено тяло се отвращаваше от болката — в живота му се бяха събрали твърде много страдания. Твърде много смърт…

Смърт.

Имаше смърт.

Да не би това, което го събуди, да беше някаква смърт?

Някакви образи мъждукаха в периферията на зрението му и тогава, с отблъскваща бързина, хората и местата около него избледняха, станаха нематериални, ландшафтът се изпари и се смени със сив, изпъстрен с мънички, проблясващи светлинки.

И той видя как демоните се събират. Мрачни сенки с кървавочервени очи и ръмжащи звероподобни лица се събираха и се движеха към една и съща точка — в Другия свят. Той стисна очи, образите се разсеяха и отново се озова на оживената улица, разлюлян и разтреперан. Никога не се бе съмнявал, че онези зверове са действителни.

Нещо го бе повикало… нещо мощно, нещо древно.

Той взе да рови из огромните си джобове, измъкна едно малко шише и отпи голяма животворна глътка. Огненият алкохол премина бързо през напуканите му устни и се спусна през гърлото му, като изгаряше всичко по пътя си, но и изличаваше киселия вкус от устата му. Той потръпна, отдели шишенцето от устните си и завинти капачката. Светът отново се отдалечи и сега той гледаше как буквите се търкаляха, падаха, съставяха редове, думи и звуци. Част от тях той успя разбере.

Амвросий.

Това беше името му — Амвросий. А с името дойдоха и спомените кой е той.

От кого е.