Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (11)

8.

Ричард Фентън свали хавлиената кърпа и се плъзна гол във водата, като пръхтеше от удоволствие. Идеално, точно тридесет градуса! За някои малко гореща, но човек като стигне неговата възраст, кръвта се разрежда и старите кокали започват да усещат студа. Той преплува цялата дължина на басейна с дълги равномерни загребвания, обърна се и заплува обратно. Когато му беше ден можеше да преплува двадесет дължини, но снощната вечер беше дълга и си легна чак преди разсъмване. Събуди се в един и тридесет следобед и се чувстваше вдървен, изморен… и стар.

Днес се чувстваше като старец.

Всъщност, той си е старец, напомни си мрачно Ричард, следващия месец ставаше на седемдесет и седем, и въпреки че изглеждаше поне десет години по-млад и имаше образцово тяло, имаше дни, в които се чувстваше като всеки друг на неговите години. Днес беше точно такъв ден. Мислеше да преплува десет дължини на басейна, а след това щеше да накара Макс да му направи масаж. Вечерта щеше да вечеря в клуба, но вероятно беше по-добре да пропусне, да си остане у дома и да си почива.

Краката му се опряха о синьо-зелената облицована с плочки стена на басейна, той се оттласна и дългата му хубава бяла коса се развя зад него. Слънчевата светлина преминаваше през високите прозорци на покрива, шареше водата и изпъстряше покритото с плочки дъно на басейна. Светлината изпълваше шарките на дъното с блещукащ живот. Беше накарал архитекта, който проектира това крило на къщата, да прекопира фигурите от една гръцка ваза — стилизирани човешки тела, съвкупяващи се в дванадесетина необикновени и невероятни пози.

Някъде далеч във вътрешността на къщата иззвъня телефон.

Ричард не му обърна внимание — Макс или Джаки ще вдигнат. Той се гмурна под водата и разтвори широко очи. Водата беше чиста. Не позволяваше в басейна да се сипва хлор или други почистващи средства. Водата се сменяше изцяло два пъти на ден, обикновено точно преди сутрешното му плуване и после отново късно вечерта. Загледа се надолу и видя как шарките на пода трептят, сякаш се движат.

Телефонът все още звънеше, когато Ричард подаде глава над водата.

Той прокара ръце през косата си, отметна я назад, за да не му пречи и се обърна към двойните врати в отсрещния край на басейна. Къде са Макс и Джаки, нали са за това? Би трябвало да вдигнат телефона… освен ако не са заети с нещо друго. Изведнъж той се засмя, като показа идеални зъби, които бяха прекалено бели и твърде прави, за да са истински. За момент се усъмни, че Макс и Джаки се превръщат в нещо повече от колеги. Усмивката на стареца се стопи. Можеха да се занимават с каквото си пожелаят в личното си време, но той ги беше наел да работят.

Телефонът спря да звъни.

Ричард Фентън се преобърна и заплува по гръб, като вдигна лявата си ръка, за да погледне часовника, който никога не сваляше от китката си. Два и тридесет. Часовникът някога бе на баща му, а преди това на бащата на баща му. Ричард даде една торба пари, за да го направят водоустойчив. В крайна сметка парите не означаваха нищо. Часовникът беше символ. Всеки път като го погледнеше, се сещаше за баща си, който в края на живота си изкашля белите дробове си, пълни с черна кръв и на петна от въглищен прах. Прадядо му беше починал в мините. В свидетелството за смъртта пишеше „изтощение“, но всеки знаеше, че в мината бе изтекъл газ. Ричард не помнеше дядо си, въпреки че имаше някакви неясни спомени за погребението му.

Но помнеше много живо погребението на баща си.

Спомни си как стои близо до ръба на гроба с буца пръст в ръцете — студена, влажна и тежка, как се кълне, че никога няма да слезе в мините. Тази клетва той престъпи само веднъж през целия си живот, когато го снимаха с групата, която той направи през шестдесетте години — казваше се „Миньорите“. Направиха си рекламна снимка в асансьорните клетки и тунелите — петима юноши, които позираха с миньорски каски, хванали кирки и лопати, сякаш са музикални инструменти, на каквито те така и не се научиха да свирят.

Ричард се усмихна. Не беше се сещал за групата с години — сигурен признак за това, че изкуфява. Вкараха два хита в топ двадесет и всички мислеха, че ги чакат велики дела. Следващите „Бийтълс“, бъдещите „Стоунс“, така ги наричаше пресата. Фентън продаде договора им на една от големите американски звукозаписни компании — след което си тръгна с цяло съкровище в джоба. Момчетата се оплакваха, разбира се, и си търсеха своя дял, но бяха подписали договор, железен договор, който му позволяваше да възстанови направените от него разходи. А разходите му бяха високи, много високи. Момчетата от групата го заплашиха, че ще го дадат под съд, но той им обясни колко скъпо ще им излезе такова начинание, като добави, че ще загубят делото. В крайна сметка се отказаха, понеже бяха убедени, че в Щатите ще спечелят десет пъти повече, отколкото той беше откраднал от тях.

Така и не стигнаха до следващ запис.

Телефонът отново се раззвъня и Ричард се подаде от водата. Къде е Макс? Какво, по дяволите, става? Той се устреми към плиткия край на басейна, гневът го караше да плува неравно и насечено.

Ричард Фентън за кратко мерна някакъв предмет — тъмен и кръгъл — да лети във въздуха. Предметът падна в басейна и предизвика експлозия от порозовяла вода точно зад гърба му.

— Боже Господи! — погледна нагоре Фентън. Сигурно някое от висящите декоративни растения е паднало. Можеше да го убие! Той се обърна, като се оглеждаше за растението. Ако не го прибере веднага, пръстта ще задръсти филтрите.

— Макс?… Макс!

Къде се е дянал, този тъпанар? Като се стараеше да овладее яда си, Ричард се гмурна и затърси растението. Забеляза го в дълбокия край, заобиколено с разрастващ се облак тъмна пръст и се устреми към него. Ще трябва да плати за чистенето на басейна, за някой и друг филтър, че и за страха, който бра — нищо чудно да беше получил и някой инфаркт. Ще съди градинарите, които сложиха цветята, може и архитекта, а може и градинарите и архитекта. Ричард изплува на повърхността, пое дълбоко въздух и отново се гмурна. Чак когато заплува към облака, издуващ се около растението, забеляза, че растението е розово, пронизано с тънки черни ластари. Като стигна до дебелата топка пръст, тя се претърколи… и Ричард Фентън неочаквано разбра, че гледа право в откъснатата глава на своя прислужник, чиито очи бяха широко отворени, с втренчен поглед, а на лицето беше изписан израз на почуда, устата беше отворена, а от нея изтичаха мехурчета бледорозова кръв.

Фентън се изстреля от басейна, раздиран от кашлица. Сърцето в гърдите му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще ги разкъса. Той изкашля водата, която погълна, почувства как му се повдига и преглътна. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се задържи на металната стълбичка, докато се изкачваше по нея. Опита се да подреди мислите си, но му се виеше свят, стягането в гърдите му се засилваше и пред очите му затанцуваха черни петна. Превит надве, той пое дълбоко въздух и се изправи. Кръвта нахлу в главата му, но така или иначе, вече можеше да разсъждава ясно.

В сейфа зад писалището му има заредено оръжие, в шкафа на стената има пушки, боеприпасите са в чекмеджето. Само трябва да…

Водата изгълголи, запукаха се мехурчета. Фентън се обърна. Главата на Макс изплува на повърхността и се заклати като някаква зловеща шамандура.

Ричард Фентън нямаше никакви съмнения, че който и да бе постъпил така с Макс, всъщност е дошъл при него. През дългия си живот си беше спечелил твърде много врагове, беше уредил твърде много тъмни сделки и не бяха един и два случаите, в които той беше принуден да се погрижи за хората, застанали на пътя му. Но това беше преди много, много време. От много години той се беше оттеглил…

Някои хора обаче имат добра памет.

Ричард Фентън прешляпа бос до двойната врата и надникна в кръглата оранжерия, която свързваше къщата с плувния басейн. Испанските плочки бяха опръскани с кръв. Който и да беше убил Макс, беше пренесъл главата му оттук, за да я хвърли след това във водата… което означаваше, че този някой го е наблюдавал… което означаваше, че той е все още в къщата… което означаваше…

Може би трябва да забрави за оръжието. Ако някой го чака, този някой сигурно е в кабинета му. Ричард би могъл да мине през вестибюла, през кухнята и право в гаража. Ключовете винаги са в колите.

Като се наведе ниско, той се стрелна по плочките и влезе във вестибюла. След студенината на плочките килимът под ходилата му се стори твърде топъл… И прогизнал. Той вдигна крака си. Стъпалото му беше покрито с кръв.

Фентън се обърна. Затисна уста с двете си ръце, за да не закрещи, но закъсня. Писъкът му отекна в празната къща. Джаки се клатушкаше обесена на корниза за единия си крак. Тъмнокафявото й гърло бе разрязано толкова дълбоко, че главата й се клатушкаше назад-напред, като откриваше разни анатомични проводи и част от някаква кост. Лицето й представляваше червена маска, медно-кафявата й коса беше черна от спечената кръв. Тя все още носеше своите очила марка „Кейт Спейд“.

— Защо не дойдете в кабинета, господин Фентън?

Ричард се завъртя. Вратата на кабинета му беше отворена. Той погледна към вратата на вестибюла. Дотам са тридесет, може би четиридесет крачки. Той беше в добра форма. Ще успее.

— Това не е молба!

През вратата, надолу по калдъръмената алея и навън към главното шосе. Най-близката къща е на стотина метра, но той ще успее. Един гол старец, който тича по шосето, със сигурност ще привлече внимание.

Вратата на вестибюла изскърца, след това се отвори бавно, като процеждаше следобедна светлина по полирания под и показваше прашинките, които танцуваха в застиналия въздух. В касата на вратата стоеше фигура, облечена в костюм, чиято издължена сянка се плъзна по пода. Ричард се намръщи, като гледаше накриво с късогледите си очи. Нещо й имаше на тази фигура… нещо не беше както трябва.

Фигурата се заклати, после се олюля напред. Тогава Ричард разбра, че фигурата няма глава. Това, което виждаше, беше обезглавеното тяло на Макс.

— Влезте в кабинета, господин Фентън!

Победен, Ричард Фентън пресече вестибюла, бутна и отвори вратата на кабинета. Застана на вратата с ръце, обгърнали слабите му гърди, треперещ, мъждукащ в мрака. Пердетата бяха дръпнати, а богато украсената настолна лампа бе обърната към вратата и го заслепяваше, като оставяше в сянка фигурата зад писалището. Острата светлина подразни очите на Фентън, те се навлажниха и той сърдито разтри сълзите по бузите си. Старецът усети бодеж под лъжичката и за пръв път му се зарадва, тъй като знаеше, че това би могло да му спести болката, която се задава.

— Вие имате едно нещо, което аз искам да имам, господин Фентън.

Гласът беше мъжки, мек, без акцент, точен и сдържан.

— В сейфа има пари — рече бързо Ричард Фентън. — Вземете ги. — Може би това не е нищо повече от изнудване за пари, някое младо турче, което е тръгнало да си изгражда авторитет, и затова трябва да го обере. Той ще му даде каквото иска… а след това ще го подгони като куче.

— Вашите пари не ми трябват — отвърна мрачната фигура, а гласът подсказваше, че собственикът му се забавлява.

Покрай завесата нещо се раздвижи и Ричард разбра, че в стаята има и втори човек. Въпреки че въздухът бе наситен с миризмата на кръв, на месо и с миризма на богато украсени кожени подвързии, стори му се, че разпознава уханието на цветя. Но в тази стая няма цъфнали цветя. Парфюм? Жена?

— Дошли сме за шахматната дъска — гласът на жената беше мек, но категоричен, а в гласните беше загатнат някакъв неопределим акцент.

— Аз имам много шахматни дъски — започна Фентън. — Колекционирал съм ги цял живот. Вземете каквото искате.

— Да, но точно тази не я виждаме. Дошли сме за шахматната дъска на Гуендолеу.

Старецът не беше изненадан. Той никога не забравяше, че някой ден някой ще дойде за прокълнатите парчета кристал и златно-сребърната дъска. Неизвестно колко стара, тя беше едно от най-красивите неща, които той притежаваше, но въпреки това никога не я показваше с останалите старинни дъски поради причини, които той никога не би могъл да обясни.

— Трябва ни! — прошепна жената.

Ричард Фентън заклати глава.

Чу се как някакъв нож се отваря с щракане.

— Вие ще ми кажете, рано или късно — измърка жената и Фентън нямаше време да реагира, защото тя хвърли ножа и той тупна върху полираните дъски между босите му крака. Ричард го проследи с поглед и видя как вибрира тънкото полирано стоманено острие.

— Защо не седнете, господин Фентън — попита любезно жената.

Той поклати глава и моментално усети нажежена до бяло болка в бедрото. Погледна надолу и видя как дръжката на втори тънък нож се подава от плътта му, на няколко сантиметра от сбръчканите му слабини. Странно, но болка нямаше, само жега.

— Фактически, докато чакаме да ни кажете точното местонахождение на шахматната дъска на Гуендолеу, ние ще изиграем една малка партия шах. Който бие, взема всичко.

Красивата жена пристъпи напред и излезе от сянката. Фентън се опита да се съсредоточи върху лицето й, което беше толкова безплътно красиво, че тя изглеждаше почти като неземно създание. Лицето й бе дълго и тясно, с пълни устни и леко дръпнати очи. Буйна черна коса се лееше по гърба й. Той се опита да разбере какъв цвят са очите й, но отразената светлина ги бе оцветила в бронзово. Тя изглеждаше млада, може би на двадесет и няколко години, но пък имаше налети гърди, които заедно с меките извивки на корема загатваха, че тази жена не е толкова млада. Цялата й фигура бе стегната в светлозелена рокля.

Тя бутна леко ранения Фентън на един стол и кимна на своя скрит в сянка придружител. Той стана и старецът разбра, че е висок и широкоплещест като културист. Мъжът направи някакво движение с ръка, мина в осветената част и Фентън видя, че държи късо копие. По главата му имаше влажна черна кръв.

Тъмният човек се движеше из стаята, като отваряше калъфите на шахматните дъски, извади една от пищно украсените дъски, шестстотингодишно съкровище от Алхамбра, с резба в арабски стил, сложи я върху масичката пред Фентън и застана зад него.

— Играйте! — нареди той.

Екзотично изглеждащата жена седна срещу стареца. Със зверска усмивка тя бързо нареди фигурите. Жената хвана пешката с черния си маникюр и я премести, като същевременно не отместваше очите си от лицето на Фентън. Той се опита да схване положението, като сега вече усещаше усилващата се болка в крака и осъзнаваше, че най-вероятно ще умре в тази стая.

— Вие сте на ход — прошепна тя.

Той премести автоматично една фигура.

— Ах, играта започна — прошепна жената. Трябваха й не повече от десетина-дванадесет хода, за да заклещи царя на Фентън. — Мислех, че сте по-добър противник. Жалко! Можехте да спечелите още няколко часа.

Усмивката й беше дивашка.

— Шах и мат!