Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (23)

20.

Тони Фулър ритна гумата на колата.

— Не може да бъде! Тя съществува? Джудит Уокър наистина съществува?

Виктория Хийт се ухили.

— Има я. И е била ограбена във вторник. Милър е казала истината. Имало е телефонно обаждане в три и петдесет и пет. Нашите служители са пристигнали на местопрестъплението в четири и двадесет. Взели са показания от Джудит Уокър и — Виктория направи ефектна пауза — госпожица Сара Милър.

— Милър! Тя пък какво е търсела там?

Сержант Хийт сви рамене.

— Един от полицаите попитал за това, а госпожица Уокър му казала, че Сара Милър й била приятелка. Явно заедно са тръгнали с такси.

— Това такси да ми го намерите.

Виктория Хийт се ухили.

— Хващам се на бас, че таксито ги е закарало до жилището на Милър.

Тони Фулър кимна намръщено.

— Къде живее тази Джудит Уокър? Най-добре да поговорим с нея.

— На четиридесет и пет минути оттук… най-много — Виктория Хийт се усмихна. — Ако пуснете сигналната лампа…

— Най обичам със сигнална лампа — Фулър включи сирената на колата и натисна педала на газта.

Сара притисна пръсти към шията на старата жена. Пулс нямаше. Най-накрая Джудит Уокър почиваше в мир.

Младата жена се изправи бавно с натежала глава, със свит от спазми стомах и с остра горчилка в гърлото. Трябва да се махне от тук. Спря на стълбите и се обърна да огледа отново малкото мазенце. Цялото беше потънало в кръв — петна по стените, гъсти локви по пода, даже от голата крушка се клатушкаше един висящ дълъг конец тъмна съсирена кръв. През последните няколко дни Сара видя ужасно много кръв. Беше на двадесет и две години и единствената кръв, която бе виждала досега, беше кръвта от някакви дребни порязвания и драскотини и фалшивата кръв, която се лееше във филмите. Почувства, че започва да й се повдига от отвращение, обърна се и изтича нагоре по стълбите.

Сара откри пазарската торба на масата в кухнята, където я беше оставила Джудит. Вдигна я. Торбата й се стори по-тежка, отколкото очакваше. Бръкна вътре и извади пакет, завит със стар вестник. Отгърна вестника и видя някакво ръждясало парче старо желязо. За това ли убиха Джудит!? Някакви вестници и парче ръждясало желязо? Изобщо не се връзваше. Защо ще е оставила убийците да я мъчат до смърт и то толкова жестоко, ако предметът, който са търсили, е бил точно над главата й? И за какво… за някакво си нищо и никакво парче желязо?

Хрущене на стъкло я накара да вдигне очи.

До задната врата имаше някакво лице, ръмжащата маска на бръснатата глава — същата бръсната глава, която нападна Джудит във вторник, дори беше със същите огледални слънчеви очила, с които приличаше на насекомо. Зад него имаше още трима.

Сара грабна торбата и се затича. Зад нея мутрите ритнаха кухненската врата и я избиха от пантите.

Сержант Виктория Хийт леко потупа ръката на колегата си.

— Ето тук. — Тя посочи към една къща, чиято врата в този момент се отвори с такава сила, че стъклото на прозорчето й се разби на парчета, а от вратата изхвърча изплашена и разчорлена млада жена.

— Милър! — едновременно извикаха Хийт и Фулър.

Младата жена не откъсваше поглед от къщата, докато трескаво се опитваше да отвори портата, после се втурна по улицата и се блъсна право в полицейската кола, която Фулър беше паркирал пред къщата.

За миг Тони Фулър и Виктория Хийт видяха ужасеното лице на Сара Милър, после тя се обърна и хукна надолу по улицата.

Фулър включи на скорост, блъсна се в задната кола и потегли след Милър със свирене на гумите. Виктория взе радиостанцията, но внезапно отметна глава назад. Точно пред нея, на прозореца, имаше идеален кървав пръстов отпечатък.

— Остави я, Тони — прошепна тя — трябва да се върнем в къщата.

Мина доста време, преди Сара да осъзнае, че никой не я следи. Беше препускала по някакви улици, покрай жени, които клюкарстваха на вратите на къщите си, покрай деца, които си играеха, по алеи, през градини и малки улички, тича, докато дъхът не изгори дробовете й, а стомахът й не стана на твърда топка. Най-накрая се промъкна през някакви ръждясали железни порти и се тръсна на същата изкривена и изподрана дървена пейка, на която няколко часа по-рано бе седяла Джудит Уокър. Сара подпря глава на ръцете си и се опита да разбере логиката на случилото се през последните няколко часа.

Джудит Уокър беше мъртва, убита жестоко заради… заради какво?

Заради съдържанието на една пазарска торба!

Сара бръкна в торбата, докосна парчето желязо и изведнъж си спомни телефонното обаждане в офиса, както и хладния настойчив глас.

Тя ви е дала едно много важно нещо, което принадлежи на мен.

Представителите на тайнствения човек, който й се обади по телефона, избиха семейството й заради този предмет, а Джудит умря, защитавайки го. Меча — така го нарече Джудит. Сара надникна в торбата. Не приличаше на меч, приличаше по-скоро на нещо, извадено от боклукчийска кофа. Но семейството й загина заради това желязо… Джудит също.

Сара докосна боязливо метала и пръстите й станаха ръждивочервени, даже кървавочервени. Защо ли това желязо е толкова важно?

А полицията… Полицаите пък какво търсеха пред къщата? Нея ли търсеха или Джудит?

А тя всъщност защо избяга?

Сара знаеше, че трябваше да остане и да поговори с полицаите, но бръснатата глава и другите бяха зад гърба й и тя не можеше да разсъждава трезво. Трябва да се върне и да говори с полицаите, за да не останат с грешно впечатление. Сара наведе глава и челото й докосна студения метал в торбата в скута й. Не трябваше да бяга…

— Значи затова е бягала — отбеляза Тони Фулър, като затисна носа си и взе да диша само през устата. Той стоеше на стълбите с поглед, отправен към мазето, като се опитваше да не вдишва отровните зловония. Снопчето жълта светлина от голата крушка, осветяваше обезобразеното тяло. Виктория Хийт стоеше зад него с ароматизирана кърпичка, здраво притисната към устата й, а очите й плуваха във влага.

Тони и Виктория се качиха по стълбите. Той затвори вратата на мазето, където се бе разиграла ужасната драма, пое дълбоко въздух, задържа го и издиша рязко, като се опитваше да изкара от дробовете си всепроникващата смрад на смърт.

— От болницата сигурно е дошла право тук.

— Защо? — измърмори колежката му, като едва-едва преглъщаше.

Инспекторът сви рамене:

— Кой знае? Ще я разпитаме, когато я хванем. Но за пръв път се оказахме прави. Нейната реакция в болницата не беше нищо друго, освен актьорско майсторство. Представление като за „Оскар“.

— Аз й повярвах — прошепна Виктория. — Тя успя да ме излъже.

— Тя и мен ме излъга. А сега се забавлява с пълна сила. Първо семейството, а сега и тази жена, горката! Един Господ знае кой ще е следващият.

— Честно казано, не мислех, че тя го е направила — рече колебливо Виктория. — Тя просто не прилича на такъв човек.

— Повярвай ми — те никога не приличат на такива хора.