Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (86)

83.

Оуен изскимтя в съня си и Сара се събуди.

За миг тя изпита ужас от това, че не знае къде се намира — образите от сънищата й се смесиха и се усукаха около нея, докато не осъзна, че седи с лице, притиснато към студения, влажен прозорец, и вдишва спарения въздух на автобуса. Оуен беше седнал на седалката до пътеката, главата му бе облегната на рамото й, под спуснатите му клепачи очите му сякаш танцуваха.

Сара се изправи внимателно, като потрепваше от болка в схванатия си врат и рамене, за да не събуди Оуен. Торбата, която пазеше Счупеният меч, лежеше на пода между краката й и тя усещаше топлината на меча през брезентовото платно. Сара избърса с ръка замъгления прозорец и хвърли поглед към тъмнината навън, опитвайки се да се ориентира докъде са стигнали. Но автобусът се движеше по безлична отсечка от магистралата и тя не успя да види нищо.

По пътя почти нямаше коли — едно „Волво“ бавно изпревари автобуса и Сара зърна за момент жената, която дремеше до шофьора, а върху лицето й хвърляше зелени отсенки отразената светлина от контролното табло, и две изнемощели от умора деца на задната седалка, клюмнали едно върху друго. Тя усети, че се усмихва на тази съвсем обикновена сцена… нормални хора в един нормален свят, несмущавани от мечове, светини и демони… точно какъвто беше нейният свят преди една седмица. Почти несъзнателно тя пъхна ръка в торбата и докосна меча, за да получи утеха от топлия метал.

Ако приеме съществуването на светините и Демонския род, значи трябва да приеме, че цялата история на света е грешна. Сара поклати глава, сякаш за да изхвърли тази мисъл от главата си, защото усещаше, че тя ще я поведе по път, по който тя не искаше да поеме — пътя на лудостта.

— Пристигнахме ли вече? — Оуен я погледна със замъглени от съня очи.

— Още не. Извинявай, не исках да те будя.

Оуен отново облегна глава на рамото й и сякаш това бе най-естественото нещо на света, тя сложи ръка върху раменете му и го придърпа към себе си.

— Къде сме? — измънка той, а гласът му завибрира в гърдите й.

— Не знам точно — тя погледна часовника на ръката си. — Сега е точно два и половина, така че пътуваме от два часа и половина. Трябва да сме минали повече от половината път.

Оуен измърмори нещо, но преди да успее да го помоли да повтори, тя усети как раменете му се отпускат в кроткия ритъм на съня.

Качиха се на автобуса от една странична улица срещу арката Марбъл Арч, близо до Хайд парк. Избраха си един от редицата туристически автобуси, паркирани по протежение на улицата и обозначени с табели „Първи международен келтски фестивал на изкуствата и културата «Денят на Вси светии»“ на предните си прозорци. Сара и Оуен бяха при автобусите към дванадесет без петнадесет. Мястото бе претъпкано с мърляви студенти, а тротоарът бе задръстен със спални чували и раници. Двамата се вписаха идеално сред тази картина с мръсните си намачкани дрехи. Точно в дванадесет без десет, вратите на автобуса се отвориха със съскане и Оуен и Сара се наредиха на опашката. Настаниха се в задната част на автобуса.

Потеглиха точно в първата минута след полунощ и автобусът се изпълни с дрезгави одобрителни викове. През първия час от пътуването се чуваше вяло пеене, печален келтски вой, от който сякаш плъзнаха мравки по кожата на Сара, а някой близо до предната врата на автобуса изсвири една натрапчиво красива мелодия на малка свирка, но след това автобусът бързо утихна — пътниците задрямаха, решени да пазят силите си за фестивала.

Сара извади от чантата бележките на Джудит Уокър и се опита да ги прочете. Но опитът да се съсредоточи върху паякообразните криволици на ръкописа под редуването на кехлибарена светлина и тъмнина само й докара само леко гадене. Тя затвори тетрадката и я върна обратно в торбата.

Имаше толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Възрастната дама е била Пазител. Повечето Пазители, ако не и всички, са били убити, заклани по някакъв ритуален маниер от някой колекционер на предметите. Следователно, можеше да се заключи, че същият този човек сега е по следите на нея и Оуен и те биха могли да очакват да ги постигне точно същата страховита смърт. Или поне Оуен можеше да очаква това, понеже той е Пазител, а тя не е.

Но ако тя не е Пазител… тогава какво е?

Беше ли нейната роля нещо повече от тази на случаен невинен свидетел, хванат в нещо, над което няма никаква власт? И какво означават сънищата й? Странните сънища за момчето Йешуа? Понякога й се струваше, че момчето сякаш говори точно на нея и тъмните му очи я пронизваха до дъното на душата й.

А демоните… те истински ли бяха или тя просто полудяваше? И дали сега не лежи в леглото в някаква болница, а всичко останало е просто предизвикан от лекарствата унес?

Тя взе да се моли да е така, защото ако не беше, то последиците бяха почти невъзможни и ужасяващи за разбиране.