Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (41)

38.

Ужасът ги връхлетя с пълна сила, когато вече бяха на безопасно разстояние от апартамента. Кубето караше бясно, стиснал с ръце волана така, че кокалчетата му бяха побелели. Внезапно бръснатата глава сви от пътя, отвори вратата, подаде глава навън и повърна.

Кубето тръшна вратата и се облегна назад на седалката. Дишаше тежко и на пресекулки.

— Ще я убия! — удари той с пестници по волана. — Ще я утрепя тая кучка!

Успяха да се изплъзнат на ченгетата, но бръснатата глава знаеше, че ще трябва да се отърве от любимия си бус, защото със сигурност ченгетата ги засякоха. Той се обърна към Елиът.

— Ама тая каква е, бе? Аз си мислех, че е един никой, едно нищо! Ти ми каза така! — погледна той с обвинение спътника си.

— Тя е един никой — отвърна Елиът уморено.

— Ами тоя никой вече уби двама от моите хора!

— Знам! Намери някоя телефонна будка. Трябва да се обадя.

— Нали имаш мобилен, що не се обадиш от там — каза с досада Кубето. — Ти си виновен за всичко! — добави ядно той.

Ръцете на Елиът се сключиха около гърлото на Кубето. Бледите пръсти го стиснаха и дългият маникюр остави кървави полумесеци по настръхналата кожа.

Преди Кубето да успее да реагира дребният мъж извади клещите и ги щракна от двете страни на подаващия се от устата на бръснатата глава език.

— Никога повече не говори с мен по този начин! — тихо каза той и стисна клещите. — Сега слушкай какво ти говоря и го изпълнявай!

Вивиен беше в Астрала, в Другия свят, когато убиха момчето.

С лекота, резултат от дълга практика, тя разтълкува петната и линиите на пулсиращите цветове. Тя можеше да проследява развитието на събитията и да посочва съвсем точно мястото на случването им. Цветовете й изкрещяха — кобалтовосиньо-бялото от ужаса на Оуен контрастираше рязко с горскозеленото и нощносиньото на Елиът и двамата му оръженосци. Жената отбеляза, че кръвожадността на Елиът се смекчава от жълтото на сексуалната възбуда. Тогава се появи момичето, което размеси цветовете с нейни собствени цветове — студенобяло, смесено с червено и черно. Ужас! Гняв! След това и болка.

И тогава, изведнъж, нов цвят се разля в Другия свят. Запламтя яркожълта светлина, поглъщаща всички останали цветове в блясъка на ярката енергия.

Мечът отново опита вкуса на кръвта!

Древни и невероятно мощни пулсации от златна светлина затрептяха из Астрала и повлякоха Вивиен във вихрушката си. За секунда тя надзърна право долу, в Света на плътта. Видя как Сара Милър вдига счупения меч и го забива в момчето.

Вивиен се събуди с писъци, а ръцете й отчаяно се мятаха из жълтия огън, който я обля, в мига, в който мечът потъна в плътта на момчето и погълна кръвта и душата му.

Ахриман я прегърна нежно и й позволи да изтегли малко от неговата сила. Притисна главата й в гърдите си и покри голото й тяло с чаршаф, за да не види набръчканите водни мехури, които се появиха по плътта й.

— Какво видя? — попита той шепнешком, разтривайки нервно слепоочията си.

— Счупеният меч… Отново уби… Пи кръв. Енергия… Живот… Такава мощ… — с мъка изрече тя. — Такава мощ…

— Къде е той? — попита Ахриман.

— Такава мощ! — изрече Вивиен и потъна в трескав сън.

Телефонът иззвъня.

— Значи си ме провалил отново, господин Елиът, така ли? Освен това си загубил и един от хората си.

— Но как…

Нямаше начин работодателят му да знае за случилото се. Никакъв! Освен, разбира се, ако не разполага с човек, който наблюдава къщата.

— Забравяш, господин Елиът, че знам всичко, което ми е нужно да знам за теб — знам какво правиш и с кого го правиш, знам къде ходиш, с кого се виждаш… Зная всичко. А сега ми кажи, че си взел меча.

Елиът се намръщи. Ако работодателят му знае всичко, тогава защо не знае дали мечът е у него или не е? Или това е някакъв капан, за да види дали Елиът не се опитва да го излъже?

— Мечът не е у мен — призна той. — Милър изкорми един от моите хора и след това ни нападна. Едва се отървахме живи.

— Тя все още ли е в апартамента с американеца?

— Да, доколкото знам.

— Тогава се върни и ги доведи и двамата. Искам ги живи! Не непременно здрави, но живи. И ми донеси проклетия меч! Не ме разочаровай отново, господин Елиът, или ще съжаляваш много — добави той и затвори.

— Трябва да се връщаме — обърна се Елиът към Кубето и се качи в буса.

— Аз няма да се върна там!

Елиът не му обърна никакво внимание. Измъкна изпод седалката една дълга тежка верига и я пусна в скута на Кубето. След това извади и един грамаден ковашки чук. На лицето му застина ужасяваща усмивка.

— От нас се иска само да ги доставим живи. Няма значение в какво състояние.

Бръснатата глава се усмихна и кимна с разбиране. Без да каже дума, той обърна буса. Смяташе да се позабавлява добре и да строши капачките на колената на Сара Милър.