Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (24)

21.

— Ченгета бяха — оправдаваше се Кубето пред Елиът и пъхна глава през отворения прозорец в колата. Усети хладната струя на климатика по изпотената си кожа. — Тя избяга през предната врата и се заби право в тяхната кола. Нямаше какво да направим!

— Откъде знаеш? — попита хладно дребният мъж.

Намираха се близо до къщата на старата жена. Елиът усети металната миризма на кръв, с която бяха пропити кожата и дрехите на бръснатата глава и разбра, че ще му се наложи да закара колата на автомивка. Лъскавото БМВ на Елиът въобще не се връзваше с голата пустош, покрита с тухли и трошляк, която бяха превърнали в паркинг. Зад него Елиът виждаше тримата съучастници на Кубето, които седяха на земята и си подаваха един джойнт. Високите им възбудени гласове абсолютно безпричинно преминаваха в пищящ смях.

— Откъде знаеш, че са били полицаи? — повтори въпроса си Елиът.

— Ами, на такива приличаха — колебливо рече Кубето. — Познавам ги аз полицаите!

— Опиши ги!

— Мъж и жена. Един такъв, дето мяза на канара, и някаква лесбийка с руса коса.

Елиът въздъхна. Полицаите от криминалната, които бяха и в болницата. Не са си губили времето.

— Госпожица Милър носеше ли нещо, когато избяга?

— Носеше торбата на старата жена, която взе от масата в кухн…

Кубето спря, след като осъзна, че е казал твърде много.

Елиът свали слънчевите си очила и ги пусна на седалката до себе си. Той натисна копчето на прозореца, стъклото се плъзна нагоре и заклещи главата на Кубето. Ръбът на стъклото се впи дълбоко в бледата плът малко под адамовата му ябълка. Робърт Елиът сложи двете си ръце на волана, впери погледа си напред и когато заговори, гласът му беше забележително спокоен:

— Ти цял следобед разпитваш жената и не измъкваш нищо от нея. А торбата през цялото време е била на масата пред очите ти?

— Пазарска чанта… нищо особено — изкряка панически Кубето. — Ама моля ти се, за Бога, не мога да дишам!

— Ами тогава защо госпожица Милър я е взела? — Елиът плъзна погледа си по едната страна на бръснатата му глава. — Старата жена беше умряла, когато я оставихте, нали така?

— Ми да! — Кубето направи опит да преглътне.

— Сигурен ли си? — настоя Елиът. — Сигурен ли си, че е нямало начин да каже на младата жена каквото и да било?

— Няма такъв човек, дето да оцелее след това, което направихме с нея. Таман да свършиме и се чу някакво движение отгоре, така че се чупихме отзад. Казах на едно от момчетата да провери пред къщата, но там кола нямаше. Таман да отида отзад и аз да проверя и гледам същото онова птиче, дето ме изрита във вторник. Стои тя до кухненската маса и обискира пазарската торба.

— Госпожица Милър?

— Милър! Аха! Като ни видя, грабна чантата и побягна. Ние таман я подгонихме и видяхме полицаите. Те тръгнаха след нея, после изведнъж спряха, обърнаха и тръгнаха обратно към къщата. Така че се чупихме.

Елиът въздъхна. Работодателят му щеше много да се разстрои. Елиът натисна бутона на запалването и моторът на колата замърка меко.

— Ей! — запищя ужасено Кубето.

Елиът внимателно натисна съединителя и освободи ръчната спирачка.

Колата тръгна, а виковете на Кубето се усилиха, докато той драпаше да не изостава.

— Ама, господин Елиът, моля ви… господин Елиът, моля ви! — тънките пръсти на Кубето отчаяно се мъчеха да се хванат за хлъзгавото стъкло.

— Какво ще стане, ако взема да потегля сега? — взе да размишлява на глас Елиът.

— Господин Елиът, моля ви! Извинявам се, аз…

— Не съм сигурен кое ще се случи по-напред. Дали вратът ти ще се скърши или ще се задушиш — спокойно продължи Елиът. По високото му чело се появиха капчици пот. Той облиза сухите си устни с малкия си остър език. — Предполагам, че ако взема да засиля достатъчно и ако направя завоя по-рязко, може и да ти резна главата до раменете. То аз ще се справя бързо, но в колата ще стане страшна кочина — добави с погнуса той.

— Ще я намеря! Ще я накарам да ни каже какво е имало в торбата!

— Ако карам бавно, ти вероятно ще се залепиш за прозореца, но краката ти ще се влачат по земята. — Елиът пусна колата да върви по инерция, след което даде газ. — Сигурно ще можеш да припкаш поне известно време… но какво ще стане, когато се измориш? Колко време си мислиш, ще е необходимо, за да се смъкне месото ти до кокал?

— Господин Елиът, моля ви! — Кубето пищеше, защото знаеше, че този мъж е напълно способен да направи всичко, което току-що каза.

— Аз съм те учил какво е болка, Кубе, но не си минал целия курс.

Елиът рязко освободи прозореца и Кубето падна назад, като се съдираше от кашлица и притискаше гърлото си с две ръце.

— Имаш още много да учиш. Не ме карай да ти преподавам повече. Намери Сара Милър!