Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (45)

42.

Ароматът на кафе и препечени филийки го извадиха от неспокойните му сънища. Оуен се претърколи и с мъка успя да седне на леглото. Той махна един кичур коса от очите си, като пъшкаше с глас, докато изследваше с ръка контузената си буза. Цялата дясна страна на лицето му гореше и на пипане беше подута, а освен това под кожата напипваше твърди стъклени частици.

Значи не е било сън.

Лудото автомобилно надбягване го преследваше в сънищата му, само че този път оня със студените очи и чука не трошеше предното стъкло и не пробиваше покрива, а го удряше с чука, докато костите и плътта му не се превърнеха в кървава маса.

Оуен смътно си спомняше, че отидоха с метрото до „Нотинг Хил гейт“. Той през цялото време се подпираше на Сара, онемял от сполетелите го събития и сврял издраното си лице в рамото й, като се стараеше да прикрие раните си. Заведе Сара в апартамента на една своя приятелка в Нотинг Хил, точно до „Портобело роуд“. Джойс беше една от многото жени, с които се срещаше. Тя беше извън града тази седмица и даде на Оуен ключовете си, за да й храни котките.

Някаква сянка се появи на вратата и сърцето му заподскача, ужасено от оживелите спомени за сенките на хората нощес.

Сара почука с крак на вратата, преди да влезе в стаята. Току-що беше взела душ и дългата й рижа коса беше още мокра. Очите й, които вчера бяха мъртви и безжизнени, сега блестяха. Розовата хавлия обгръщаше стройното й грациозно тяло и Оуен смутено извърна очи. Тя седна на ръба на леглото и почака той да си нагласи възглавниците и да покрие гърдите си с чаршафа, преди да сложи подноса на коленете му.

— От доста време не ми се е случвало да закусвам в леглото. — Той направи опит да се усмихне. Обви с ръце голяма чаша с кафе и отпи бавно. Усети как парещата течност изгаря езика му. Въздъхна и се облегна на възглавницата.

— Как си? — попита Сара.

— Как мислиш, че се чувствам?

По лицето й пробягна бърза усмивка и тя изведнъж придоби вид на момиче.

— Кофти.

— Точно така се чувствам.

Сара се наведе, за да разгледа наранените му бузи.

— По-добре не можах да ги почистя — каза тя, — под кожата май са останали стъкълца.

Оуен поклати глава.

— Не помня да си ме почиствала. — Той вдигна рязко завивките и погледна под тях. Беше гол. По бузите му се разля руменина, която на мига се отрази и по лицето на Сара.

— Целите ти дрехи бяха в стъкла… — започна тя и се усмихна плахо. — А и след всичко, което стана снощи, аз не бях в състояние да направя нищо, даже да погледна.

Оуен кимна.

— Снощи нямах възможност да ти благодаря…

— Можеш да ми благодариш, като си изядеш закуската. Не карай едно момиче да яде само. Това е невъзпитано.

Сара дъвчеше крайчето на една препечена филийка и погледна към мъжа, когото за пръв път имаше възможност да огледа добре. Тя позна някои черти на леля му в неговите — същата решителност в зелените очи, същата волева челюст.

— Кой е собственик на апартамента? — попита тя предпазливо, след като забеляза оформения с женски вкус интериор, както и проточилото се помежду им мълчание.

— Една… приятелка — отвърна той, без да е сигурен защо иска да премълчи факта, че е спал с Джойс няколко пъти. — Тя ми е колежка в курса по статистика и тази седмица отсъства.

Сив котарак на пределна възраст скокна на леглото, вперил поглед в каничката с мляко.

— Обещал съм да храня Ромул и Рем. Какво да кажа… чувствителен съм към животните — продължи Оуен.

— И аз обичам котките — измърмори Сара и кихна. — Въпреки че те не ме обичат.

Оуен отля малко мляко в чинийката и я постави на леглото. Моментално на леглото скокна и втората котка… деликатен женски екземпляр. Двете животни клекнаха до паничката и залочиха млякото.

— Мислиш ли, че тук сме на безопасно място? — попита Оуен, без да гледа в нея, докато галеше едната котка.

— Не знам — отвърна тя. — Зависи колко организирани са тези хора. Може би ще се завъртят насам-натам и ще проверят приятелите ти. Но вероятно имаш няколко дни.

— Ти още ли не си се отказала да ходиш в полицията?

— Не съм.

— В такъв случай, аз ще дойда с теб.

Сара поклати глава.

— По този въпрос няма да спорим — заяви Оуен. Той допи кафето си. — Но първо искам да си взема душ и да се опитам да почистя лицето си.

Сара вдигна подноса и го отнесе в кухничката. На хладилника имаше залепена със скоч малка снимка. На нея се виждаха Оуен и една красива азиатка пред Лондонското око. Бяха прегърнати по начин, доста далеч от платоничния.

— И аз искам да съм толкова близка с приятелите си — измърмори Сара на Ромул, който я беше последвал с надеждата, че ще получи още ядене. Сара се обърна към телевизорчето в кухнята. След като погледа новини няколко минути, тя малко се поотпусна, тъй като не дадоха нищо за убития от нея човек. Дадоха няколко кадъра от верижната катастрофа на „Кенсингтън хай стрийт“, пет-шест коли, разпилени по пътя, лицето на репортера, оцветено от червено-сините светлини на линейките и полицейските автомобили. Въпреки че имаше няколко сериозно пострадали човека, загинали нямаше.

Сара свърши с миенето на чиниите, и чу как Оуен се надигна от леглото и зашляпа към банята. След няколко секунди душът забарабани по плочките.

Сара бавно се върна в хола и потъна в мекия фотьойл. Бръкна в торбата, лежаща в краката й и извади Счупения меч.

Ловни рогове.

Неясни и далечни.

Които я зовяха.

Сара премигна. За миг мечът беше цял, блестящо парче сребрист метал, слънчевата светлина заблестя по него като по течност, ослепи я и очите й се насълзиха. Когато възвърна способността си да вижда нормално, мечът вече не беше нищо повече от стара ръждясала пръчка. Някой извършваше убийства, за да притежава това парче желязо. Джудит Уокър умря в ужасни мъки, за да запази тайната му. Може би под ръждата има масивно злато, някой съвременен Малтийски сокол. Тя почовърка ръждата с палец — в скута й се посипаха кървавочервени трошички окислено желязо, но отдолу не се показа никакво злато.

И все пак мечът беше особен.

Снощи, когато го заби в бръснатата глава, тя почувства… Какво почувства? За миг тя се почувства силна, могъща, ужасът й изчезна и тя се почувства… жива! Същото усети и по-рано, когато повали младежа във влака. Тогава реагира инстинктивно и го удари с желязната пръчка през едната страна на главата. В момента, в който младежът се размаза в прозореца, Сара почувства… Какво почувства? Как би могла да опише това чувство?

Съжаление… ужас… страх…

Не, тя усети задоволство.

Като люлееше меча в ръце, Сара Милър се излегна във фотьойла и затвори очи. Единственият звук в апартамента беше далечното съскане на душа в банята. Звучеше като дъжд.

Просто като дъжд…