Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (38)

35.

Оуен Уокър се беше облегнал на касата на вратата, посръбваше чая си „Ърл Грей“, който току-що си направи, и гледаше към торбата, която му връчи един напълно непознат човек с трескав поглед. Торбата все още седеше на пода, където я остави момичето. Почти се изкушаваше да се свърже с полицията, но отхвърли тази мисъл като абсурдна. Какво да им каже — „едно крайно изтощено момиче ми донесе пратка от леля ми“? Опита се да се свърже с леля си, но телефонът й постоянно даваше заето, което беше леко странно, предвид късния час. Но той знаеше, че леля му често пъти работи до късно през нощта. Един бегъл поглед в съдържанието на торбата му показа, че е пълна с ръкописи и няколко стари писма. Защо леля му ще му изпраща тази торба с хартия? И защо не е използвала обикновена поща? Всичко това изглеждаше твърде тайнствено. Може би леля му започва да сдава багажа. Тя прекарваше дни и нощи в един измислен свят и беше просто въпрос на време да изгуби всяка връзка с действителността.

Оуен сложи чашата на масата и потъна в очукания фотьойл с леко чувство на вина и угризение на съвестта. Кога за последен път ходи да види леля си?

Оуен се пресегна за телефона и натисна бутона за повторно набиране. Моментално прозвуча сигнал „заето“. Той се намръщи. Дано набира грешен номер. Той провери номера в своето „Блекбъри“, след това набра отново. Отново даваше „заето“.

Той погледна часовника на стената. Десет и четиридесет и пет. Набра номера отново. Пак заето, но сега започваше да си мисли, че може би е повреден. Леля му имаше и мобилен телефон, но той знаеше, че няма смисъл да й звъни на него — тя рядко го включваше.

Оуен отново погледна стенния часовник. Ще й се обади сутринта отново и ако пак дава „заето“, ще вземе първия влак за Бат.

Оуен се канеше да се пресегне за торбата на леля си, когато чу стъпки по стълбите отвън. Някаква сянка мина покрай прозореца, после втора и трета.

Оуен Уокър надникна през пердето. Пред прозореца му стояха трима мъже — един с бръсната глава, един по-млад мъж с много късо подстригана коса и един нисък и пълен. Той видя как дебелият се пресяга да натисне звънеца и забеляза пръстена с печат на малкия му пръст… и тогава си даде сметка, че пръстенът се вижда неясно, шарката е размита и той знаеше защо — беше гледал достатъчно серии на „Закон и ред“. Ниският човек носеше хирургически ръкавици с телесен цвят.

Звънецът иззвъня.

Оуен рязко се дръпна от прозореца, но не успя да се скрие, преди ниският да се обърне и да погледне право към него с усмивка. Мъжът бръкна в джоба си и извади клещи. Изразът на лицето му беше ужасяващ.

С лудо биещо сърце, Оуен бръкна в сакото си. Той трябваше да вземе телефона си.

А звънецът на вратата не спираше да звъни.

Елиът държеше пръста си на звънеца, докато Кубето работеше по ключалката. Повечето хора въобще не очакваха някой да тръгне да ги ограбва. И през ум не им минаваше, че някой може да ги нападне в собственото им жилище, нито пък, че някой може да влезе с взлом. Тези неща винаги се случваха на другите, така че, когато ги застигнеше нещо такова хората обикновено бяха напълно неподготвени. Точно сега господин Уокър сигурно умираше от страх. Неспирното звънене на звънеца ще докара нервите му до ръба на криза. В момента той може би търсеше я оръжие, я кухненски нож, я ръжен — поне така се надяваше Елиът. Той по принцип използваше оръжията на жертвите си срещу тях самите.

Кубето изсумтя със задоволство и ключалката се отвори с щракане.

Тримата мъже влязоха в антрето.

— Повикал съм полиция. — Оуен се опитваше да успокои накъсаното си дишане и да мисли ясно. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че цялото му тяло се тресеше. Адреналинът, който препускаше из вените му, разтрепери пръстите му и той все не успяваше да включи телефона си. Най-накрая успя и натисна 999. Просто трябваше да задържи нападателите, докато дойде полицията. — Полицията пристига!

Той дръпна масата и подпря вратата с нея, след това извади един ръжен от камината. Отзад нямаше изход — апартаментът на сутерена излизаше само на една миниатюрна градинка, обградена със стена. През решетките на прозорците не можеше да се излезе, а той знаеше, че старата жена, която живее в апартамента над неговия, беше полуглуха, така че дори и да закрещи за помощ, няма кой да го чуе.

В антрето се чу някакво движение, дъските по пода скърцаха, но други звуци нямаше и това му се стори още по-страшно.

Изведнъж вратата на хола се удари с трясък о масата, с която я беше подпрял. Вторият път вратата просто изхвръкна и повлече и масата. Оуен Уокър държеше в едната си ръка телефона, а в другата ръжена. Когато вратата отхвръкна, той запокити ръжена към прозореца, стъклото се строши, а по челото и бузите му се посипаха дребни стъкълца. Оуен скочи към строшения прозорец и закрещя:

— Помощ!… Помощ! Някой да помогне!…

— Ало, Спешна служба, с какво мога да ви помогна?

С бясно биещо сърце, Оуен извика ужасено в телефона:

— Тук има влизане с взлом! Моят адрес е Скарсдейл Вил…

Гнусно воняща ръка, облечена в гумена ръкавица затисна устата му, а други две ръце го сграбчиха за рамене и го повлякоха навътре в стаята. Оуен риташе и се защитаваше, но без особен успех. Телефонът падна на пода, задното капаче се отвори, батерията изпадна на килима и с това разговорът със Спешна служба свърши.

— Не трябваше да викаш! — каза неясно ниският дебелак. Той толкова приближи лицето си до лицето на Оуен, че косата му почти влезе в очите на Оуен. Младият мъж се отдръпна ужасено от допира. Блъснаха го на един стол, а двамата младежи — бръснатата глава и другарят му с ниско подстриганата коса — натиснаха раменете му надолу, така че да не мърда.

— Не трябваше да крещиш — повтори мъжът. — И полиция не трябваше да викаш — добави той, докато трошеше с тока на обувката си „Блекбърито“. После застана отстрани и наблюдаваше как колегите му завързаха Оуен и запушиха устата му. Парцалът, който натикаха, разкъса меката тъкан от двете страни на устните му. Оуен се опитваше да сподави желанието си да повърне, защото лесно можеше да се задуши в собственото си повръщано.

Дребният със студените очи се наведе и вдигна ръжена от пода.

— И за какво смяташе да използваш това нещо, а? — Уличните лампи осветиха влажните му устни. Той ги облиза трескаво, след това се наведе към Оуен и сключи твърдите си като желязо пръсти около челюстта му. — С радост бих си поиграл с такова хубаво момче като теб. Наистина! Бихме могли да… се позабавляваме чудесно. — Той прокара ръка от гърлото на Оуен през гърдите към слабините му. — Но времето е лукс, с който не разполагам. Така че ще бъда кратък. Кажи ми това, което искам да знам и ще те оставя на мира. Излъжеш ли ме, ще те пребия. Ще те размажа! Разбираш ли ме? — гласът му рязко премина в ръмжене.

Оуен кимна. Не беше сигурен дали съобщението му е предадено на полицията. Дори ако хората от спешните служби не са разбрали какъв е адресът му, сигурно имат възможност да проследят мобилния му телефон… или може би са чули безумния страх в неговия глас… Трябва да протака… трябва да…

— Една жена на име Сара Милър те е посетила днес. Какво ти предаде? — Ниският с рязко движение махна кърпата от устата на Оуен. Младият мъж трепна от болка, а от сухите му попукани устни се запроцеждаха капчици кръв. — Ако викнеш, ще ти изпочупя пръстите — изсъска мъжът, като вдигна клещите и ги разтвори на няколко сантиметра от очите на Оуен.

— Милър? Аз не… — започна младият мъж.

Дребният започна да клати главата си.

— Хич не ми разправяй, че не знаеш. Така само ще ме разстроиш. Нали не искаш да видиш какво представлявам, когато съм разстроен? — Той държеше главата на Оуен с двете си ръце и я клатеше наляво-надясно. — Добре. Знам, че тя е била тук. Знам, че ти е дала торбата. Искам да ми кажеш какво ти е казала, къде е и какво си направил с торбата.

Оуен съсредоточи вниманието си върху болката в разкъсаните си устни и продължи да се взира право в очите на своя мъчител. Знаеше за коя торба говори дребният — беше на пода, почти зад Елиът, където сигурно е паднала от стола. Оуен трябваше само да премести погледа си по-ниско и щеше да я види право пред себе си.

— Една млада жена дойде преди около два часа — каза бързо той. — Тя носеше със себе си една торба. Твърдеше, че идва с поръка от леля ми Джудит. Но когато аз говорих с леля, тя каза, че никога не е и чувала за нея.

Дребният удари Оуен с небрежен, отработен удар, при който пръстенът на показалеца му остави бразда по лицето му. Веднага се появи червена линия.

— Казах ти да не ме лъжеш. Ти не си могъл да говориш с леля си. — Усмивката беше застинала на лицето му, а челото му имаше мазна пот. — Защото тя е мъртва. Моите помощници я убиха. Бавно! Ох, колко бавно! Сигурен съм, че е умирала в страшни мъки.

— Умряла? Не…

— Да! — Бръснатата глава се разкикоти с флегматична и лигава нотка. — Мъртва е! Съвсем даже!

Пръстите на дребния отново стиснаха челюстта на Оуен, като избутваха главата му назад.

— Аз искам торбата и съдържанието й! Искам да ми кажеш дали момичето ти е казало къде е отседнало.

— Аз не зная… — започна Оуен.

— Мисля, че знаеш! — Дребният пъхна отново кърпата в устата на Оуен, хвана месестата част на ухото в клещите и стисна. Болката беше невероятна. Оуен се гърчеше на фотьойла и сумтеше през кърпата. — Или ми отговаряш, или ще ти откъсна ухото! — Той извади кърпата от устата.

— Ти що не ходиш да се…

Дребният сключи ръце около на гърлото на Оуен и натисна. Оуен не можеше да диша.

— Отговаряй! — рече дребният, като охлаби хватката.

Зад него младежите се разхилиха на висок глас.

— Ще ти кажа, ще ти кажа всичко, което знам — Оуен изпъшка тежко, тъй като знаеше, че полицията няма да пристигне навреме.