Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (101)

98.

По-късно в един вестник нарекоха случилото се „аномална буря“.

В друг написаха, че това е бурята на века.

Но онези, които бяха там, онези, които оживяха след нея, щяха да твърдят, че беше свръхестествена, защото мрачният пейзаж, който сияеше в красиво златисто и румено, изведнъж за части от секундата, се промени като в театър.

За разлика от обикновения тътен на гръмотевиците, който предхожда бурята, се чу нисък, глух звук… почти като от тръба… или от рог.

Облаци бързо се събраха по небето, извираха от юг и запад, прииждаха над планините като търкалящи се камъни. Сенките се надпреварваха по земята, смразявайки всичко, до което се докосваха, огромни капки леден дъжд плискаха върху сухата земя, подскачаха по кожените тенти и навесите над сергиите и лавките. В един глас посетителите на фестивала изпъшкаха високо — всички очакваха една хубава тиха вечер.

Падраиг Керъл от ирландската фолклорна група „Глухарче“ тъкмо се изкачваше на сцената, когато слънцето изведнъж изчезна зад кълбящите се черни облаци. Той изруга тихо. Що за късмет беше това неговото — днес е първият му голям пробив и той знаеше, че в тълпата има поне двама разузнавачи на звукозаписни компании, а Би Би Си записва концерта — и точно сега концертът щеше да се провали. Той хвърли поглед към барабаниста Шиа Мейсън и повдигна вежди в ням въпрос: „Да продължаваме ли?“

Мейсън кимна и се ухили. Той седеше в задната част на сцената под тентата. Ако завалеше, Падраиг и Маура, който бе солист, щяха да се намокрят, но той щеше да остане сух.

Тълпата нетърпеливо подсвиркваше, някои хора обръщаха глави назад, за да хвърлят око на събиращите се буреносни облаци, докато Падраиг вдигаше китарата. Чу се пращене, което заглуши напълно поздрава на Маура на ирландски. Китаристът пристъпи напред към микрофона и повтори поздравлението на старателно репетиран уелски. Разнесоха се подсвирвания и одобрителни викове, а някакво куче започна да вие в далечината.

— Бихме искали да ви приветстваме с „добре дошли“… — започна той и в този миг една светкавица го удари право в главата и мина надолу по тялото му.

Страховитата електрическа сила разкъса тялото му, свари плътта му и тя избухна, разпръсквайки късчета сварено месо върху първия ред зрители, а китарата се взриви и стече в локва разтопен метал. Електрическото напрежение шуртеше през енергийната мрежа и радиоговорителите изригнаха в кълба от пламъци, а нажежени до червено въглени се завъртяха и изхвърчаха към тълпата. Електрическите кабели по цялата сцена лумнаха.

Зрителите най-отпред пищяха, но виковете им бяха погрешно схванати от онези, които стояха отзад, и не виждаха ясно какво става. Те започнаха да надават одобрителни викове и аплодисменти за работата на пиротехниците.

Ударът на втора светкавица затанцува над металния комплект барабани и се заби в обсипания с кабари кожен колан на Мейсън, като го стопи и залепи за тялото му. Той се катурна назад в тежката черна завеса с логото на келтския фестивал. Завесата се усука около тялото му и в същия миг избухна в пламъци. Мейсън беше още жив и писъците му се загубиха в грохота от цяла серия взривове на мълнии, които се стовариха и сякаш накъдриха полето, докато изтребваха напосоки хората, а синьо-бели кълбета светлина танцуваха върху металните столове и маси.

Посред внезапно падналия мрак светкавиците просветваха в необичайно наситено бяло и заслепяваха хората. Тълпата хукна в паника. В този момент небесата се отвориха и започна да се излива плътен, почти твърд пороен дъжд, част от който бе зареден с електричество и който за секунда обърна полето на тресавище.

Тристагодишният дъб се сцепи по средата и погреба двадесетина души под клоните си. Сергията за сребърна бижутерия избухна и парчета нагрят до червено метал засвистяха из тълпата. Една светкавица се заби право в будката за фалафел, газовата бутилка вътре се взриви и избухна в огромно кълбо от пламъци, което изпускаше дълги ивици мас и нагорещена мазнина във всички посоки.

Онези, които паднаха на земята, бяха стъпкани от бягащите хора.

Никой не чу звука на ловния рог и триумфалния вой на разярените чудовища насред писъците от болка и ужас, плющенето на мълниите и непрестанния грохот на гръмотевиците.

Тони Фулър наблюдаваше танца на светкавиците по главната улица на Мадок — подскачаха от един метален предмет към друг и след тях колите се превръщаха в почернели останки, а старите стълбове на фенерите се гърчеха като гигантски огнени червеи. Един канализационен люк се стопи, изтля и стана на сгурия, а когато един младеж се затича право към кипящата каша, Фулър се извърна от прозореца.

— Нищо не работи! — каза отчаяно Виктория Хийт. — Нито телефоните, нито радиовръзката, а и електричество няма.

Инспекторът отново се обърна към прозореца.

— Боже Господи, какво става? — прошепна той. Улицата беше като кошер, гъмжащ от хора. Двама мъже ритаха вратата на една къща от другата страна на улицата и се втурнаха вътре покрай старата жена, която се показа. След тях двадесетина души влетяха в антрето и стъпкаха жената в отчаян опит да избегнат мълниите. Точно над главите им изтрещя гръмотевица, която разклати цялата сграда и керемидите се запързаляха от покрива и се разбиха на улицата. Една млада жена падна, от шията й стърчеше правоъгълна керемида, младежът, който се опита да й помогне, се строполи в мига, в който десетина керемиди се стовариха върху него.

По време на дългогодишната си служба като полицейски офицер Тони Фулър се бе сблъсквал с множество случаи, в които бе изпитвал ужас — първата му нощ преминала в обход на участъка, първия път когато се изправи срещу въоръжен нападател, първия път когато застана на мястото където бе извършено убийство, първият път когато се взря в безмилостните очи на убиец. Но с времето ужасът се притъпи и напоследък той усещаше само яростта и мъката на жертвите. Тази ярост го караше да преследва хората на злото, каквато бе Милър, която убиваше и осакатяваше хора без никакво угризение. През последните няколко години Фулър откри, че е способен да отвръща на ударите на тези хора, без да се колебае и да се отнася към тях също толкова безжалостно, както те се отнасяха със своите жертви.

Но сега Тони Фулър почувства страх — студеният, опустошаващ страх, който изпитва здравомислещият човек, когато се изправи пред нещо свръхестествено. Той тъкмо се извръщаше от прозореца и се обръщаше с лице към Виктория Хийт, когато на улицата, точно пред прозореца, разцъфна светлина. Стъклото избухна и се разлетя из стаята. Фулър не усети болка, само някакъв ужасен звук и горещина, последвани от абсолютна тишина. Той зърна бегло миниатюрната шарка, изпъстрена с червени петна, която се появи на бялата блуза на Виктория Хийт… гледай ти, той не можеше да си спомни дали имаше нещо подобно. После такъв рисунък изникна и на лицето й… кървави валма от разкъсана плът. Той гледаше как тя пада на земята… а после дойдоха болката и шумът.