Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (77)

74.

Сара се събуди с писък от остра болка в крака.

В съня й мечът се изплъзна от ръката й и одраска крака й. Там, където мечът докосна незащитеното тяло, кожата изгоря и се покри с мехури. Сара захвърли Счупения меч, като долавяше горещината, която се излъчва от острието му, а водата от ваната се кълбеше в пара над метала.

Сара инстинктивно разбра, че Оуен е в сериозна опасност. Тя изскочи от ваната, отвори вратата и се втурна в стаята. И изведнъж пред нея един червен демон се изправи на крака и показа ноктите си. Сара съзря за малко гладката кожа, изпъкналите очи с котешки зеници и зеещата, пълна с остри зъби паст, миг преди създанието да се хвърли върху нея. Мечът се раздвижи, помръдна в ръката й и се повдигна, за да прободе създанието в гърдите. Енергията просъска, издаде пронизителен звук и изпищя, преди злото създание да се разтвори и да се излее в меча, а искрящи мазни отсенки с цветовете на дъгата да се накъдрят около счупения метал, като изяждаха последните люспи ръжда и мечът се показа блестящ и изящен.

Гола, Сара прекоси стаята. Появи се второ зло творение — още един червен демон, който се материализира току пред нея. Прекалено дългите, извити и подобни на саби птичи нокти изсвистяха към нея, а ръката на създанието се изви под неестествен ъгъл. Сара спря удара. Мечът се завъртя в ръката й по собствено желание, настигна ноктите и от острието му се пръснаха искри. Демонът отдръпна ръката си и се приготви за нов съсичащ удар, но Сара пристъпи напред, мечът се плъзна по ноктите, заби се дълбоко в китката на демона, разсече я, и продължи към гърлото на създанието. То в миг изчезна и остави след себе си само езици синьо-зелен огън, които затанцуваха по Счупения меч. Той затрептя лудо и Сара го стисна здраво с двете си ръце. Тя се приближи до леглото и усети прилив на облекчение. Оуен лежеше спокойно и дишаше кротко в леглото.

— Оуен…

Той измърмори нещо несвързано.

— Оуен… трябва да…

Мъжът се обърна и кисела леденина изпълни корема й. Оуен си беше отишъл. На неговото място лежеше гол, покрит с люспи, демон. Създанието отвори очи и вдигна глава. Жълто-зелените очи я погледнаха безстрастно с котешките си зеници, после устата се отвори и тя видя мръсни изпочупени зъби като остри шипове.

— Сара… — демонът се протегна, изви като дъга гръбнака си и ръка с животински нокти се протегна изпод завивката, за да я докосне.

— Оуен… — опита се да каже тя, но езикът й бе залепнал за небцето и от устата й не излезе нищо. Счупеният меч запулсира в ръката на Сара и тя внезапно разбра…

Демонският род…

Изчадието на Нощната вещица и на Блестящия — Падналият дух.

Първите обитатели на тези земи ги наричаха фомори — свирепите ядящи плът. Те отвличаха жените им и ги караха да раждат чудовища.

Повечето от тях имаха змийска форма, но някои бяха противни извън всякакви представи, защото имаха твърде малко — или твърде много — крайници.

И само някои от тях — малко, съвсем малко — бяха красиви. На външен вид те бяха като жени или мъже и бяха изпратени да съблазнят и впримчат в клопка човеците. И все пак Демонският род можеше само да имитира формите на човека, но никога не можеше да ги приеме напълно, затова дори най-красивите измежду тях никога не бяха идеални.

Сара сграбчи здраво меча в ръце и го вдигна над главата си. Тя щеше да нахрани меча с душата на червения демон.