Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (8)

5.

— Никаква полиция! — каза твърдо Джудит Уокър, след като двете жени свиха зад ъгъла и се отдалечиха от нападателите. Пръстите й стиснаха до болка ръката на младата жена. — Моля ви, никаква полиция!

— Но…

Джудит пое дълбоко дъх в опит да успокои разбеснялото си сърце и продължи с равен тон:

— Просто се опитаха да ми откраднат чантата… прост уличен грабеж.

— Прост уличен грабеж!

— Казвам се Джудит Уокър — прекъсна я старицата, спря и протегна ръката си.

Младата жена се обърна към нея.

— Вие как се казвате? — продължи Джудит.

Младата жена също протегна ръка. В момента, в който ръката й се оказа в коравото ръкостискане на по-възрастната жена, тя се обърка, връхлетяха я някакви смущаващи мисли и странни чувства.

— Аз… аз съм Сара Милър.

— Много ми е приятно да се запознаем, Сара Милър. Благодарение на Вас се отървах без последствия — Джудит продължи да държи ръката на Сара, като използваше физическия контакт, за да засили връзката помежду им. С лекото си докосване тя успокои постепенно нервите на притеснената млада жена, като използваше деликатно способностите си, за да замъгли съзнанието й. Тази си дарба Джудит не бе използвала повече от десет години, но знаеше, че трябва да овладее положението, иначе момичето ще отиде в полицията, а тя не можеше да си позволи такова нещо. Джудит закова погледа си в очите на момичето и се усмихна.

— Така, аз не зная нищо за вас, Сара, но бих изпила една чаша кафе с вас.

— Кафе… — Младата жена кимна с отсъстващ вид. — Кафе, да, разбира се.

Джудит поведе Сара към едно малко италианско кафене. И трите маси навън бяха заети. Като наближиха, Джудит се съсредоточи върху една американска двойка, мъж и жена, облечени в еднакви сака и маратонки марка „Джей Кру“. Американците седяха малко встрани от останалите, а масата им бе полускрита зад раиран чадър. Като извличаше сила от парчето метал в торбата и усещаше с ръцете си неговата топлина и тежест, тя им нареди да се махат. Почти веднага елегантната двойка стана, прибра си картите и фотоапаратите, пусна няколко банкноти на масата и си тръгна, без да се оглежда назад.

Щом седнаха, Джудит незабавно поръча две чаши двойно еспресо и две кифлички с извара и бадеми.

Сара все още беше твърде замаяна, за да разбере какво се случва. Някъде в дъното на разума си тя имаше чувството, че е загубила или пропуснала нещо. Чувстваше се така, сякаш е гледала лошо режисиран филм, от който са махнали кадри или са разбъркали последователността на действието. Тя се опита да събере в едно озадачаващите събития от последните десет минути. Излезе от банката и се запъти да обядва в барчето на първия етаж на библиотеката, когато забеляза мъжа с голата глава. Той носеше от онези огледалните очила, които я отвращаваха. Като оставяше зад себе си смрадлива диря на немито тяло, голата глава мина бързо край нея с очи, фиксирани върху човек, който се намираше някъде пред него. Сара се обърна и веднага забеляза целта му — стара жена със сребриста коса. Още преди голата глава да я нападне и жената да се разпищи и да развърти торбата си, Сара вече вървеше към тях, подтиквана от внезапен, неудържим и напълно необясним порив да й помогне.

Горчивата миризма на еспресото я върна към реалността. Сара премигна, сините й очи се напълниха с влага, тя самата се почуди какво прави тук… чудеше се и къде е това тук.

— Постъпихте много смело. — Джудит хвана чашата с двете си ръце, за да спре треперенето им и вдъхна богатия аромат на кафето, преди да отпие. Тя почувства погледа на Сара върху себе си. — Защо го направихте?

— Аз просто… просто… — Младата жена сви рамене. — Не съм сигурна… Никога преди не съм правила такова нещо — призна тя. — Но не можех просто да отмина и да ги оставя да ви оберат, нали така?

— Другите отминаваха или гледаха настрани — каза тихо старата жена. — Вие се превърнахте в мой личен спасител — добави тя с усмивка.

Сара се изчерви, бузите й порозовяха и в този момент тя напомни на Джудит на брат й Питър, който стоеше напет и изправен, облечен в зелена униформа, а бузите му пламтяха от гордост. Въпреки че бе твърде малка, когато за последен път видя по-големия си брат, преди да тръгне да се бие във войната, образът на поруменелия осемнадесетгодишен младеж още живееше в нея. Повече така и не го видя. Питър бе сред първите жертви, които Великобритания даде през Втората световна война.

— Сигурна ли сте, че не искате да подам жалба в полицията? — попита Сара.

— Сигурна съм — отговори твърдо Джудит. — Така ще загубим много време — и ваше, и мое, и на полицията. Уверявам ви, че този род нападения са нещо обичайно. Това е Лондон, тези хора често си набелязват възрастни хора, защото ни мислят за лесни жертви.

— Този път не са познали — Сара се усмихна.

Джудит вдигна издутата си торба.

— Мисля, че това е била целта на нападението. Опасявам се, че са разочаровани и тъжни. Аз тук не нося кралските съкровища. Няколко книги и бележници — това е.

— Вие учителка ли сте? — попита Сара с любопитство, като отхапваше от кифличката си. — Приличате на учителка. Поне такава учителка, каквато аз бих искала да имам — плахо добави тя.

— Писателка съм.

— Какви книги пишете?

— Детски книги. Такива, които едно време спадаха към жанра фентъзи, но сега ги отнасят към градското фентъзи. Обаче без вампири — добави тя с кратка усмивка. — Не се занимавам с вампири. — Джудит допи кафето си с една бърза глътка и се намръщи, когато стигна до горчивата утайка. — Така, сега вече е време да си вървя. — Тя стана бързо, изохка силно, защото тънката игла на болката прониза бедрото й. Джудит се отпусна отново на металния стол.

— Какво става? Да не са ви наранили? — Сара заобиколи масата и коленичи до стола й. — Да не би да са ви наранили?

Джудит Уокър мигаше, а от очите и се стичаха сълзи от болка, но тя поклати глава.

— Няма нищо! Честна дума! Изкуствената ми кост ми играе номера, нищо повече. Твърде дълго седях, това е.

Сара забеляза едно черно такси на улицата и вдигна ръка.

— Нека ви взема такси. — Тя подхвана внимателно старата жена и й помогна да се изправи.

— Ще се оправя! — настоя Джудит.

— Виждам!

Джудит искаше да я оставят на мира, искаше да си отиде у дома, да влезе в горещата вана и да изтрие спомените за голата глава. Тя и в момента усещаше неговите груби пръсти в косата си, чувстваше ги как стискат рамото й, как се впиват в ръката й. Джудит докосна разсеяно бузата си, там, където храчката му докосна кожата й. Знаеше защо бяха дошли при нея. Знаеше и какво искат. Знаеше също, че ще се върнат. Тя отново погледна към Сара и за миг торбата на земята до крака й изпусна лъч топлина.

Драматичното появяване на младата жена бе доста интересно съвпадение… но Джудит Уокър не вярваше в съвпадения. Според нея всичко бе предопределено от съдбата. Има някаква причина тази жена да я спаси. Джудит се протегна и докосна лекичко с пръсти дланта на Сара.

— Ще вземем такси до гарата. Скоро има влак за Бат^[1]. После от гарата до моята къща е съвсем близо пеша. Вие нали ще дойдете с мен?

Синеоката жена кимна.

 

 

Сара Милър бе объркана. Събитията от последните два часа постепенно избледняваха в съзнанието й и подробностите се размиха като в отдавнашен сън.

Тя не беше сигурна как стана така, че сега седи в някакъв влак до човек, когото изобщо не познава. Сара погледна жената до себе си. Тя беше… на шестдесет? Седемдесет? Трудно беше да се каже. С тази сребърна коса, вчесана назад, откриваща челото и стегната на кок, с тези тънки разпилени кичури, виещи се около нежните й уши и падащи по високите й скули, тя се радваше на неостаряваща хубост, запазена за онези хора, които през живота си не са пипвали тежка работа.

Сара се зачуди защо точно тя трябваше да се притече на помощ на тази непозната жена.

Въпреки че завърши курс по самоотбрана — един неин приятел й каза, че това е мястото, където могат да се срещнат трезви мъже — Сара всъщност никога не беше прилагала тези си умения. Няколко седмици по-рано тя пресече улицата, за да не мине покрай петима юноши с бръснати глави, които ритаха едно индийче пред сергия за пържена риба и картофи. Сара беше човек, който целенасочено избягваше конфликтите.

— Как сте, добре ли сте? — попита внезапно възрастната жена.

Сара премигна объркано.

— Моля?

— Бяхте се загледали в мен, но мисълта ви беше далеч от тук.

— Извинете ме. Просто се чудех…

Възрастната жена продължи да я гледа, без да казва нищо.

— Такова нещо никога не ми се е случвало.

— Вие сте една много храбра млада жена.

Сара сви рамене.

— Това не е нищо.

— Не омаловажавайте постъпката си. Малко са хората, които биха имали смелостта да се притекат на помощ на напълно непознат човек. Вие сте една храбра жена!

Сара се усмихна на комплимента. Когато влакът спря на гарата в Бат, Джудит пъхна ръка в ръката на Сара и така двете стигнаха до „Дорчестър стрийт“ и завиха надясно, за да пресекат река Ейвън по моста.

— Никога преди не съм била в Бат.

— А аз прекарах тук по-голямата част от живота си — засмя се Джудит.

В края на „Линкъм Хил“ свиха надясно по „Сейнт Маркс роуд“.

— Аз съм ей-тук горе вляво — посочи Джудит.

Докато отваряше скърцащата порта от ковано желязо, тя моментално забеляза, че входната врата на къщата е отворена. Джудит усети киселината на кафето в стомаха си. Вече знаеше какво ще завари вътре. Тя стисна ръката на Сара, като потърси близостта й още веднъж, срещна яркосините й очи и задържа погледа си върху тях. Знаеше, че на хората им е трудно да откажат да направят нещо, когато между двама души има физически допир.

— Няма ли да влезете?

Сара поклати глава:

— Не, наистина, не мога! Трябва да се връщам в офиса. Моят началник е от онези самодоволните глупаци, които… Не искам да ме уволнят, задето съм карала четиричасова обедна почивка — каза тя с усмивка, но както говореше, продължи да върви по пътеката към къщата.

— Трябва да ми дадете телефонния номер на началника си — рече меко Джудит. — Ще му се обадя и ще ви похваля за стореното днес. На хората им дават награди за много по-малко от това, което направихте вие.

— Не, не, не е необходимо…

— Настоявам! — каза категорично старата жена.

Сара осъзна, че кима. Една препоръка пред стария Хинкъл никак няма да й навреди.

Джудит се усмихна:

— Добре, тази работа я уредихме. Хайде сега да си направим хубав чай, а след това обещавам, че ще ви изпратя обратно на работа.

Джудит държеше ключа в ръката си, докато вървяха към вратата, но нарочно тършуваше в портмонето си, за да даде възможност на младата жена да види отворената врата преди нея.

— Сама ли живеете? — попита внезапно Сара.

— Не, имам котка.

Джудит бе забравила за Франклин. Той вече беше изчерпал шест от деветте си живота и тя се молеше да го завари жив и здрав. Сякаш играеше роля, побеснялото хайванче измяука иззад храстите, където се криеше. Джудит го вдигна на ръце и го успокои, безкрайно доволна, че любимецът й е жив и здрав.

— Входна врата е отворена — рече Сара. — Заключихте ли я тази сутрин?

— Винаги я заключвам — прошепна Джудит, а след това добави: — О, не!

— Почакайте тук.

Сара остави торбата с книгите на Джудит на земята и внимателно се приближи към отворената врата. Бутна я и не успя да сподави вика си:

— Мисля, че е крайно време да повикаме полиция!