Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (48)

45.

Робърт Елиът дълго се беше готвил за такъв ден. Беше разхвърлял пари в дузина сметки на също толкова имена и в банки из целия свят. Беше се сдобил с редовни паспорти на четири националности. Беше готов за това, което трябваше да направи.

Беше готов да изчезне.

Дребният мъж извади кожения куфар от килера и го тръсна на леглото. Този куфар беше постоянно готов.

Елиът не хранеше илюзии, че работодателят му ще дойде да го потърси. Нито имаше каквито и да било илюзии относно способностите на човека. Въпреки че Елиът и неговите помощници бяха виновни за пет от смъртните случаи на възрастни мъже и жени, той подозираше, че има и други, с които гласът по телефона се занимаваше лично. Миналата седмица той прочете във вестника за някакво богато ексцентрично старче, намерено мъртво в собствения му басейн. „Умрял в ужасни мъки“, така пишеше в репортажа. Елиът знаеше, че това е почеркът на работодателя му — още в самото начало той беше казал съвсем определено, че старите хора трябва да страдат.

Първото обаждане беше два месеца по-рано в три часа сутринта. Елиът току-що се беше върнал от един клуб в Уест Енд, когато телефонът иззвъня. Включи се телефонният секретар, а през високоговорителя се чу глас:

— Вдигнете телефона, господин Елиът, зная, че сте там. Облечен сте с костюм „Армани“, цвят антрацитно черно, синя копринена риза, тъмносиня вратовръзка и кърпичка в същия цвят, мокасини „Дъбари“, черни копринени чорапи…

Елиът вдигна телефона и вече знаеше, че се забърква в голяма каша. Явно го следяха.

— В най-горното чекмедже на бюрото има плик за вас. Отворете го, след това ще говорим.

От другия край на линията затвориха.

Робърт Елиът почувства първата вълна на страх.

Неговият апартамент беше абсолютно обезопасен срещу проникване — този, който му се обади, демонстрираше своята сила, достъпа си до личния живот на Елиът. В плика имаше един-единствен лист хартия с името и адреса на човек, който живееше в Брикстън — Томас Секстън. Елиът никога не бе чувал за него.

Телефонът звънна отново и човекът обясни, че Секстън притежава предмет, едно антично точило — плосък, кръгъл камък с дупка в средата. Човекът искаше този камък. А Елиът трябваше да убие Томас Секстън по особено кървав начин. Човекът постави съвсем конкретни изисквания — гръдният кош на жертвата трябва да се отвори, сърцето и белите дробове да се отстранят, а след това камъкът да се сложи в кървавата вдлъбнатина и да бъде оставен там, докато напълно се покрие с кръв. Елиът затвори телефона, без да каже и дума и веднага го изключи.

С първата поща дойде колет. Щом го отвори, Елиът отскочи от отвратителната смрад, която се разнесе из стаята — вътре лежеше лява ръка с татуировка на черен скорпион на един младеж, от когото той беше принуден да се отърве три месеца по-рано. В комплект с пратката имаше и няколко лъскави снимки с висока резолюция, на които се виждаше как Елиът копае гроба в Ню Форест, как блъска голия труп вътре, как зарива всичко и после как се връща в колата си.

На всички снимки се виждаше времето на заснемане.

Два часа по-късно един куриер донесе на Елиът плик, в който имаше само един лист — списък с всичките му сметки с актуалното салдо на всяка една.

Току-що по спестовната му сметка бе депозирана сумата от един милион лири стерлинги.

Когато телефонът звънна в ранните утринни часове, Елиът знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини на този, който му се обажда. На бърза ръка загърби съмненията си по отношение на поръчката за Томас Секстън и жертвата умря в ужасни мъки.

Елиът винаги е знаел, че ще дойде ден, в който ще се провали и работодателят му ще се нахвърли върху него. Той все още не беше наясно по какъв начин Милър и американчето успяха да му се изплъзнат. Важното беше, че изпусна и двамата и че загуби меча.

Робърт Елиът отвори сейфа в стената, извади всички паспорти и бързо избра няколко. Един английски и един американски паспорт сложи в куфара, а виненочервения ирландски паспорт пъхна в джоба си. Днес той се казваше Ронан Ийгън, продавач на компютри. За полета до Ирландия не му трябваше паспорт, а след като се окаже там, може да лети навсякъде по света. Елиът погледна часовника си — един час до Хийтроу, след това още един час до Дъблин. В Ирландия ще бъде преди обяд, а в Щатите — още преди мръкнало.

И тогава ще е в безопасност.