Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (74)

71.

Грамадният хотел „Магарешки бодил“^[1] на „Браянстън стрийт“ осигуряваше спокойствие и незабележимост. Намираше се в центъра на града и обичайно тук отсядаха по няколкостотин чужденци на ден — повечето от тях туристи. Индийката на рецепцията дори не погледна към него, докато попълваше формуляр за регистрация на името на господин Уокър за стандартна двойна стая.

Сара чакаше точно пред двойните врати на хотела, докато Оуен вземе картата за стаята и тръгне към асансьора. Тя влезе бързо в хотела и забърза след него. Без изобщо да се поглеждат, двамата се качиха с натъпкания асансьор. Докато стигнат до шестия етаж им се наложи да изслушат една пълна жителка от Средния запад на САЩ да обяснява провлечено на децата си какъв късмет имат, че още тази вечер ще гледат „Оливър!“^[2]. Синовете й близнаци мятаха погледи към тавана, без да я слушат, или се съсредоточаваха върху телефоните в ръцете си.

Когато вратите на асансьора се отвориха, Сара и Оуен излязоха и тръгнаха в противоположни посоки. Щом вратите на асансьора се затвориха, Сара се обърна и настигна Оуен. Спряха пред една стая в дъното на коридора.

— Трябваше да се настаним в пансион — измърмори Сара, докато поглеждаше нервно към дългото фоайе и наблюдаваше как Оуен плъзва електронната карта в ключалката.

— Така ли? Та когато полицията разпространи описанията ни в новините, хазяйката да може да звънне по телефона и да ни предаде? Не мисля, че щеше да е добре. — Оуен влезе и огледа хотелската стая. — Тук никой няма да ни забележи.

Сара отиде до прозореца, дръпна пердета и погледна към „Портман стрийт“. Коремът й къркореше и не можеше да си спомни кога за последен път е яла.

— Можем ли да си поръчаме ядене в стаята? — попита тя.

Оуен поклати глава.

— Не, ще отидем и ще си вземем нещо навън. Не бива да правим нищо, което ще привлече вниманието върху нас.

Сара кимна. Оуен беше прав. Тя се погледна в огледалото. Вече не се стряскаше от външния си вид, но все още не можеше да повярва колко бързо се промени. Сенките под очите й изглеждаха големи, а зле подрязаните й кичури висяха почти комично.

— Божичко, приличам на плашило. Искам да взема вана, гореща вана и то без да бързам.

— Мисля, че си много красива — усмихна се плахо Оуен.

Сара потъна в леглото до него и сложи торбата с меча на земята. Извади от джоба на дънките си брошурка на Първия международен келтски фестивал на изкуствата и културата „Денят на Вси светии“.

— Взех я от рецепцията.

Оуен се наклони да прочете през рамото й.

— Не ни казва нищо ново — каза той. — А и никога съм чувал за някоя от тези групи — добави той, като гледаше имената на неизвестните групи. — Изглежда повечето са наречени на келтски острови: Аран, Скелиг, Рокол, Оркни… а какво пише тук? — той посочи към ръкописните букви, които обграждаха страницата.

— Прилича на шотландски келтски… Или уелски?

Оуен обърна страницата, като се опитваше да разчете думите.

— Може би това е някакво поздравление. Виж… фестивалът ще се състои в Деня на Вси светии… На тридесет и първи октомври, в събота. Значи, утре.

— Знаеш ли какво би казала Алиса? — попита Сара.

Оуен я погледна удивено.

— Алиса ли?

— Алиса в страната на чудесата. Тя би казала…

— „Все по-любопитно“ — довърши Оуен.

— Да — каза плахо Сара. — Бая съвпадения се събраха.

— Може би не са съвпадения — настоя той.

— Точно от това се страхувам. А къде остана свободната воля?

Оуен кимна към торбата на земята.

— И още, какво да кажем за меча и всичко, което той представлява? Какво общо има това със свободната воля?

— Нищо! Абсолютно нищо! — прошепна Сара.