Майкъл Скот, Колет Фрийдман
13-те светини (18)

15.

— Как се чувствате?

Лицето над нея се избистри, някакъв добросъвестен младеж с усмивка, в която личеше не само професионалната загриженост, но и нещо друго.

Очите на Сара бавно фокусираха и проследиха младежа, облечен в синя медицинска униформа. След като младежът обиколи леглото, тя постепенно осъзна къде се намира. Беше в болница, в отделна стая. Навярно е станала някаква злополука, но тя не помнеше нищо. Не изпитваше някакви болки, по нея нямаше тръбички, нямаше и пластири.

Сара облиза сухите си напукани устни. „Какво се е случило?“, опита се да изрече тя, но от устата й излезе само скърцащ шепот.

— Ще се оправите — успокои я младежът, без да отговори на въпроса й, вместо това й подаде чаша вода със сламка. Тя благодарно отпи, докато той вдигна лявата й ръка и й нахлузи ръкав за мерене на кръвно налягане. Като свърши с измерването на температурата и кръвното налягане, той вдигна таблата на леглото и й помогна да седне.

— Какво се е случило?

Пак без да й отговаря, той каза:

— Дошли са едни хора, които искат да говорят с вас. Смятате ли, че сте в състояние да говорите с тях?

Сара се помъчи да стане, но младежът я бутна леко да се облегне на възглавниците.

— От колко време съм тук? — попита Сара.

— Шестнадесет часа.

— Какво се е случило? — попита тя за трети път.

Младежът избягваше да я погледне в очите.

— У вас е станала злополука — най-сетне каза той. — Май някакво изтичане на газ, така казаха. Не зная нищо повече — добави бързо младежът, като се обърна, преди тя да успее да го пита още нещо.

Сара се загледа във вратата. Какво изтичане на газ? Не си спомняше да е имало изтичане на газ… но така или иначе тя не можеше да си спомни как изобщо се е озовала тук. Сара вдигна ръце и докосна лицето си — беше меко и влажно. Белези и натъртвания нямаше. Затвори очи и се опита да си спомни… но образите, които проблеснаха в дъното на съзнанието й бързо се разсеяха и оставиха след себе си единствено споменът за някакви тъмни сенки.

— Госпожо Милър?

Сара отвори очи, като инстинктивно разбираше, че младата мъжкарана с ниско подстригана в платинено коса, застанала до леглото, е полицайка. Зад нея някакъв по-възрастен мъж с издялано от камък лице се облегна на перваза на прозореца и я загледа напрегнато.

Жената посочи към възрастния мъж.

— Това е инспектор Фулър от криминалната полиция, а аз съм сержант Хийт, полиция — Лондон.

— Какво е станало? — прекъсна я Сара. Гласът й предрезгавя от усилието да говори и тя се закашля.

Сержант Хийт заобиколи леглото и й наля още вода.

— Моля ви! Какво е станало в моята къща? Никой нищо не ми казва.

— Ние се надявахме вие да ни кажете — каза рязко инспектор Фулър, като се отлепи от перваза на прозореца и застана до леглото, а големите му ръце, с изпъкващи от стискането кокалчета се вкопчиха в металната рамка на леглото. Устните му бяха толкова тънки, че почти не се виждаха.

— Младежът каза, че имало изтичане на газ…

— Нямало е никакво изтичане на газ — рече твърдо Фулър.

Сержантът седна на леглото до Сара.

— Какво си спомняте? — попита тихо тя, като се опитваше да улови и задържи вниманието на момичето. На Сара обаче й беше трудно да слуша.

— Ние знаем, че в сряда сутринта са ви се обадили по телефона два пъти, продължи сержантът. — Вие сте напуснали офиса веднага след второто обаждане, взели сте такси, от което след това сте слезли на „Оксфорд стрийт“ приблизително петнадесет минути по-късно. След това сте се качили на метрото на „Тотнъм Корт роуд“, сменили сте линията на „Виктория“ и сте тръгнали към къщи. В Кроули сте се върнали в около дванадесет и четиридесет и пет.

— А след това? — рязко я прекъсна инспектор Фулър. — Какво стана след това?

Сара го погледна с празен поглед. Същия въпрос си задаваше и тя. Нещо се беше случило. Нещо ужасно…

— Защо сте напуснали офиса толкова бързо? — попита сержант Хийт, като заби очи в лицето на Сара. — Кой ви се обади?

Телефонни обаждания. Гласът.

Картините танцуваха — тъмни и кървави.

— Телефонните обаждания? — леко я подтикна сержант Хийт.

— Мъжът… Някакъв мъж със странен глас, той каза… той каза, че у мен има нещо, което е негово, и че… — гласът й заглъхна.

— Та какво? — измърмори Хийт. — Какво каза той?

— Той каза, че неговите представители ще се обадят по обяд.

Хийт хвърли бърз поглед към Фулър, но възрастният мъж се беше втренчил в лицето на Сара Милър. Полицайката се обърна към Сара — притесни се Сара да не престане да говори.

— Този, който се обади — каза ли си името?

— Не, тоест, той не си каза името, но… мисля, че и аз не съм го питала — бързо изрече Сара. Тя имаше нужда да говори, защото когато спираше, образите, мрачните сенки се приближаваха до нея. — Но той знаеше… той знаеше как се казвам и къде живея. Той знаеше къде живея.

— Вие преди това някога изобщо говорили ли сте с този мъж?

— Не. Никога. Неговият глас не ми е познат. Той беше толкова дълбок, освен това имаше някакъв акцент, но не съм сигурна.

— Какво е това нещо, което е у вас и което е негово? — попита Фулър.

— Няма такова нещо.

— Излиза, че той се е натъкнал на вас съвсем случайно?

— Не. Не мисля. Той каза… той каза, че старата жена ми била дала нещо.

— Каква стара жена? — търпеливо попита Хийт, като продължи да придава на лицето си безизразен вид.

— Жената, която преспа у нас — Джудит, Джудит Уокър. Човекът на телефона каза, че Джудит ми е дала нещо, което му принадлежало и че неговите представители щели да се обадят за него по обяд.

— За какво?

— Не знам! — Сара започваше да се вълнува. Тя се беше доближила до нещо. Много се бе доближила.

— Коя беше тази жена?

— Джудит Уокър. Нали току-що ви казах. Защо не ме слушате?

— А защо преспа у вас?

— Нападнаха я на улицата пред библиотеката. Аз й помогнах. И… и… и, когато я заведох до тях, се оказа, че са разбили къщата й… беше просто напълно разгромена… така че я поканих да преспи у нас. Тя Нямаше къде да отиде… и разбира се, майка ми откачи, защото си помисли, че тя ще остане да живее у нас и никога няма да си тръгне. Майка ми беше ужасно груба с нея по време на вечеря… те всички се държаха грубо, но специално моята майка… когато се събудих на следващата сутрин, старата жена, Джудит Уокър, си беше отишла. Беше си оправила леглото — така изглеждаше, че все едно никога не е била там.

Сара не можеше да се спре.

Сега сенките бяха още по-близо. Думите излизаха все по-бързо, а тя дишаше с отворена уста и на големи тежки вдишвания.

— И когато се върнах на работа, ми звънна телефона, аз даже си помислих, че някой си прави майтап… че е едно от момчетата от нашия офис… а след това моят началник ме извика в кабинета си. Аз си мислех, че ще ме уволнява, задето не съм дошла предишния ден…

— Защото сте довели тази Джудит Уокър у вас? — попита сержант Хийт.

— Да, но той ми каза, че Сър Саймън му се обадил да ме похвали. Но когато се върнах на бюрото ми, звънна отново същият мъж. Мъжът с дълбокия глас. Той ми каза да му върна онова, което било негово… но аз не знаех за какво става дума. Не знаех какво е онова, което е негово… Джудит Уокър нищо не ми е давала… честна дума, тя не… но той не щеше и да ме слуша. Освен това, имаше нещо, свързано с него… с неговия глас… нещо в гласа му ме изплаши, така че се върнах вкъщи и когато стигнах, когато влязох през вратата, когато аз… аз… аз… аз намерих… аз намерих… аз намерих…

Мракът я заля и я засипа с видения — кошмарни, ужасяващи картини на смърт и кърваво разрушение.

 

 

Фулър и Хийт стояха в коридора и слушаха как писъците на Сара Милър отслабват след като й биха успокоително.

— Какво мислите? — попита Виктория Хийт. Тя се потупа по джобовете за цигари, които всъщност отказа преди шест месеца.

Тони Фулър поклати глава.

— Няма човек, който е в състояние да изиграе подобна сцена — рече той със съжаление. Имаше намерение да нарочи Сара Милър за убиец. В повечето случаи на убийство, престъплението обикновено се извършваше от човек от семейството или от близък приятел. А от сведенията, които успяха да съберат от роднини и близки на загиналото семейство, разбраха, че Сара имала навика винаги да се подчинява на авторитети или, както казват хората, беше под чехъла на командаджийката, майка си, която контролирала буквално всеки аспект от живота на своята дъщеря. Един ден тя издивява и нарязва цялото си семейство — кървава оргия, с която младата жена заличава двадесет и две години потисничество и омраза.

Кошмарните й писъци събрали съседите, които я намерили парализирана по средата на трапезарията, застанала сред море от кръв, заобиколена от разчленените и заклани трупове на цялото си семейство.

Тогава Фулър си беше помислил, че делото ще приключи веднага след като се образува.

Но сега, след като чу писъка на Милър, изразил болката й, той вече не беше толкова сигурен. А ако Милър не беше виновна… тогава на Тони Фулър даже не му се мислеше. Засега Милър беше най-важната им заподозряна, така че той смяташе да върви по тази линия.

Вратата се отвори и се появи съсипан на вид лекар.

— Мисля, че ви казах да не я безпокоите! — изръмжа той.

— Не сме я тревожили — каза Хийт безгрижно.

— Кога ще можем да поговорим отново с нея? — попита Фулър.

— Не можете. Във всеки случай сега не можете. Дал съм й успокоителни. Тя ще спи поне осем часа. Така че настоявам да я оставите на спокойствие. Господа полицаи, тя е преживяла нещо изключително травматизиращо. Искам от вас да й дадете известно време да се възстанови.

— Добре де, явно не можем да имаме всичко, което искаме, нали така? — каза Тони Фулър и се обърна. — Ще се върнем след осем часа. — Тръгнаха по коридора и той извади телефона си. — Дайте сега да видим дали ще можем да открием нещо за тази Джудит Уокър. Би било интересно, ако такава не съществува, нали така?

— Би било още по-интересно, ако съществува — Виктория Хийт се усмихна.