Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (98)

98.

Един от охраната ме претърси и ме поведе обратно в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч.

— Какво ви става, Кели? — поклати той глава. — Да не би нещо кръвта да ви зове?

Баща ми лежеше на железния нар в килията, вперил поглед в празното пространство пред себе си.

Спрях се за миг и го загледах. В подземния сумрак едва можех да доловя стопяващите се очертания на едно лице, принадлежало някога на по-млад мъж. В съзнанието ми изплува сцена от детството — Франк се прибира у дома с обичайния за него гръм и трясък, понесъл голяма кутия в ръце. Мама е на мивката. Двамата ми братя и аз седим около масата в кухнята, току-що върнали се от училище, и обядваме. Да съм бил най-много на девет-десет години.

— Евелин Кели… — Баща ми хвана мама за раменете и я извърна към нас, продължавайки като конферансие: — Заповядайте на сцената!

Той й връчи кутията и аз никога няма да забравя изражението й, когато тя я отвори. Бръкна в нея и извади някакво умопомрачително красиво кожено палто. Франк го наметна на раменете й и я извърна към себе си, сякаш двамата танцуваха. Мама се въртеше със зачервено и смаяно лице, изразяващо нещо средно между възхита и недоверчивост.

Баща ми я наклони в ръцете си като професионален танцьор и ни намигна:

— Само изчакайте да видите какво има зад врата номер три!

Когато поискаше, баща ми можеше да очарова и палач.

— Здрасти, тате — обадих се аз, заставайки пред килията му.

Той се обърна на нара.

— Неди — промълви и примигна.

— Не знаех какво да ти донеса, затова това… — показах му аз кесията, пълна с ментолов дропс. Майка винаги му ги носеше, когато ходеше на свиждане в затвора.

Франк седна на нара и се ухили:

— Все съм казвал на майка ти, че една ножовка ще ми свърши много по-добра работа.

— Опитах, обаче от тия металотърсачи отърване няма.

Той приглади косата си.

— Ех, нови времена…

Стоях и го гледах. Бе много слаб и леко пожълтял, но изглеждаше отпуснат, спокоен.

— Трябва ли ти нещо? Може би ще успея да помоля Соли да ти издейства добър адвокат.

— Джорджи вече работи по въпроса. — Той поклати глава. — Ти може би си мислиш, че пак съм оплел конците, но този път трябваше да го направя, Нед. Има си правила, дори и сред такива лайна като мен. Морети ги наруши. Той посегна на плът от плътта ми. На някои неща не можеш да не обърнеш внимание. Разбираш ме, нали?

— Ако си искал да направиш нещо за Дейв, е трябвало да застреляш Стратън. Това е станало по негова заповед. А сега единствената ти заслуга е, че отне всичките ни шансове да го пипнем.

— Тогава защо се чувствам така, сякаш съм извършил едно добро дело? — усмихна се баща ми. — Тъй или иначе, винаги съм бил дребна риба. Но се радвам, че си тук, Неди. Има едно нещо, което искам да кажа.

— Аз също — казах аз, улавяйки се за решетката.

Франк се пресегна и си наля чаша вода.

— Никога не съм могъл да те видя такъв, какъвто си, а, синко? Не ме е бивало в това, нали? Дори не съм ти дал онова, което заслужаваш, след като излезе чист от онази училищна история. Затова сега ти казвам простичко: Съжалявам, Нед… За това, че изпитвах съмнения в теб. Ти си добро хлапе… Добър мъж.

— Слушай, тате. Не е необходимо да се връщаме в миналото.

— Необходимо е — прекъсна ме той и се изправи с усилие на крака. — След като Джон Майкъл почина, мисля, че не намерих в себе си сили да си призная, че именно аз съм виновен за смъртта му. Една част от мен искаше да каже: „Виждаш ли, момчетата ми са същите като мен. Така правят всички Кели“. Ала когато получи онази работа в Стоутън, щях да пукна от гордост.

Кимнах с разбиране.

— Онзи ден… там у дома… Това беше най-гадният миг в живота ми. — Баща ми ме гледаше право в очите.

— Погребението на Дейв — кимнах аз и въздъхнах. — За мен също.

— Да. — Очите му се изпълниха с тъга. — Но аз имах предвид онзи ден във Фенуей. Когато ти позволих да се оттеглиш и да поемеш подозренията за онова, което бях сторил. Точно тогава, мисля, започнах да си давам сметка за провала в живота ми. Какъв голям мъж си станал ти, а в какъв малък съм се превърнал аз. Ех, тъпанар съм си бил цял живот. Но ти не си, Неди.

Франк се дотътри до решетките.

— Това отдавна трябваше да ти го споделя, синко, но го казвам чак сега. Съжалявам за начина, по който подведох всички. — Той обхвана с длани ръцете ми върху металните пръти. — Знам, че не е достатъчно да го кажа, че нищо няма да променя с това. Но само то ми е останало.

Усетих, че очите ми парят.

— Ако Дейв ни вижда някъде отгоре — опитах да се усмихна, — обзалагам се, че си мисли: „Ех, сигурен съм, че тия мъдрости биха ми свършили добра работа, ако ги бях чул няколко дни по-рано“.

Франк също се усмихна горчиво.

— Това винаги ми е било слабото място… Големи идеи, неправилно разпределение на времето. Но оставих нещата добре. За майка ти. И за теб, Нед.

— Ще го пипнем тоя тип, тате — стиснах аз ръцете му на свой ред. Сега вече наистина плачех.

— Да, синко, смачкайте го. — Очите ни се срещнаха в безплътна прегръдка.

Сол беше прав. Простих му за всичко. Дори нямаше нужда от думи.

— Трябва да тръгвам, тате. — Отново стиснах костеливите му пръсти. — Може би няма да се видим известно време.

— Определено се надявам да е така, синко — изкиска се той тихичко. — Във всеки случай не и там, закъдето съм тръгнал. — Той ми пусна ръцете.

Обърнах се и направих крачка назад по коридора.

— Хей, тате — извърнах се с треперещ глас.

Франк не бе мръднал от решетката.

— Да те питам нещо. Коженото палто на мама, онова, дето един ден го донесе вкъщи, беше крадено, нали?

Той ме погледа за миг, след това хлътналите му очи се втвърдиха, сякаш искаше да ми каже: „Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?“. После устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Разбира се, че беше крадено, синко.

Отстъпвайки назад по коридора, аз се усмихнах на баща си за последен път.