Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (2)

2.

Запознах се с Тес само преди четири дни на красивия плаж, простиращ се покрай булевард „Норт Оунгън“ в Палм Бийч.

Винаги се представях с двете си имена — Нед Кели. Като бандита^[1]. Да се представиш така в някой бар, звучи добре, особено ако около теб са се събрали тайфа страховито изглеждащи типове. Само че с изключение на няколко наливащи се с бира австралийци и двама-трима англичани никой нямаше представа за кого става дума.

Онзи четвъртък, след като бях почистил съблекалните и басейна в имението, в което работех, седнах на оградата на плажа. Работех на половин ден като чистач на басейн при Сол Рот — Соли за приятели. Той бе собственик на една от онези обширни, подобни на испански хасиенди, къщи — доста разпространени из Флорида, които могат да се видят от плажа на север от „Брейкърс“. Щом ги зърне, човек обикновено не може да сдържи възклицанието си: „Брей, чие ли е туй чудо?“.

В това имение чистех басейна, лъсках колекцията от стари автомобили на Сол и от време на време си вземах да прочета по някое криминале, специално подбрано за неговата библиотека от приятелките му Черил и Джули. А понякога към края на деня даже сядах да изпия по един джин със Сол. Той ми бе дал стаичката над гаража му под наем. Двамата с него се срещахме в „Табу“, където през съботите и неделите работех и като сервитьор. По онова време бях също така и спасител на половин работен ден на плажа в Мидтаун. Соли ми бе направил предложение, на което не можех да откажа.

А едно време учех в колеж. Бях опитал от истинския живот. Дори за малко работих и като преподавател в едно училище, когато си бях у дома, на север. Докато накрая всичко това се разпадна. Моите приятели тук ще паднат, ако им кажа, че някога съм искал да изкарам и магистърска степен по социология в Бостънския университет. „Магистърска степен по какво?“, ще възкликнат. „По чистене на басейни ли?“

Така че през онзи прекрасен ден аз седях на стената. От време на време хвърлях лениви погледи към Мириам, която живееше в съседната огромна хасиенда и си разхождаше двете кучета — Никълъс и Александра. Друга една от съседките на Соли, Мелъни Бюшър, известната биографка, също бе излязла навън с двамата си сина — Майкъл и Питър. По баща момчетата се казват Фескоу — татко им е собственик на „Ред Сокс“, — обаче Мелъни си запазила името, под което е писала цял живот. На стотина метра навътре в морето две-три хлапета караха сърф. Тъкмо се питах дали и аз да не се топна. Или първо да пробягам един километър по плажа, да се върна с плуване, после пак да побягам и пак да се върна с плуване. Премисляйки, гледах към морето с премрежени очи.

Точно в този момент, също като сбъдната мечта, се появи тя.

Със син бански от две части и глезени, потънали в пяната на вълните. Дългата й червеникавокестенява коса бе вързана нагоре и от нея, подобно на пламъчета, потрепващи на ветреца, се люшкаха няколко не хванати от ластика кичурчета.

В онзи момент ми се стори, че от нея се излъчва някаква тъга. Погледът й се рееше разсеяно към хоризонта. Стори ми се, че бърше очите си.

За миг си помислих: плаж, гальовен шепот на вълните, хубаво момиче с разбито от любов сърце… Ами че тя като нищо може да извърши някоя необмислена постъпка.

И то на моя плаж!

Затова изтичах към нея, пляскайки във водата.

Засенчих очите си с длан и гледайки в невероятно красивото й лице, казах:

— Ако мислите това, което си мисля, че мислите, съветвам ви да не го правите.

— Какво да мисля? — учудено се обърна тя към мен.

— Не знам… Но гледам — на плажа хубаво момиче си бърше очите и рее замъглен поглед към хоризонта. Даже май в някакъв филм имаше такава сцена.

Тя се усмихна. И точно тогава със сигурност ми стана ясно, че е плакала.

— Искаш да кажеш, където момичето излиза да доплува през един горещ следобед?

— Точно този филм имах предвид — кимнах аз, вече леко пообъркан.

На врата си носеше тънка златна верижка, а тенът й бе съвършен. Говореше с някакъв акцент, може би английски. Господи, та тази мацка беше направо убиец!

— Май малко се престаравам, но просто не искам злополуки на моя плаж.

— На твоя плаж ли? — попита тя учудено и премести поглед към къщата на Соли. — Вероятно и пред собствената ти къща, а?

Момичето се усмихна, явно си играеше с мен.

— Естествено. Виждаш ли прозорчето над гаража? Ето оттук — хванах я аз леко за ръката — можеш да го зърнеш през листата на палмата. А ако и малко се наведеш…

Най-накрая я накарах да се засмее, сякаш Господ чу молитвите ми.

— Казвам се Нед Кели — протегнах ръка.

— Нед Кели? Като бандита ли?

Онемях. Досега от никого не бях чувал това. Просто застинах като тъпак с глуповатата си усмивка и не смеех да помръдна.

— От Сидни съм. Нов Южен Уелс — каза тя и изведнъж ми стана ясно откъде идва акцентът й.

— А аз — от Бостън — ухилих се в отговор.

Ето така започна всичко. Побъбрихме малко и момичето ми разказа, че живеела тук вече от два месеца и често се разхождала по плажа. Спомена също, че утре може би пак ще дойде насам. Отвърнах, че вероятно и аз ще се случа тук. Докато я гледах как се отдалечава, си помислих, че най-вероятно ми се надсмива иззад тези, струващи четиристотин долара, слънчеви очила „Шанел“.

— Между другото — вметна тя, обръщайки се към мен — такъв филм наистина има. Хумореска, с Джоан Крофърд. Провери, за да се увериш.

Още същата вечер си взех Хумореска под наем и видях, че главната героиня приключва с живота си, навлизайки бавно в морето.

А в сряда Тес отново дойде. Изглеждаше още по-страхотно в целия черен бански и сламена шапка. Този път не беше тъжна. Къпахме се заедно в морето и аз й казах, че ще я науча да кара сърф. И известно време тя се остави да я обучавам. А когато я пуснах сама да се справя, яхна точно тази вълна, която трябваше, и то в подходящия момент. Сетне се плъзна по нея също като професионалист и се засмя от брега.

— Ами че аз съм от Австралия, глупчо! Ние също си имаме наш Палм Бийч. Малко по-нататък от Уейл Бийч, на север от Сидни.

Уредихме си среща за обед след два дни в „Бразилиън Корт“ — един от най-реномираните хотели в околностите на Палм Бийч. Там беше отседнала. Тези два дни се оказаха цяла вечност за мен. С всеки звън на мобилния ми телефон си мислех, че тя се обажда, за да отмени срещата. Да, но не го направи. Видяхме се в кафене „Булу“, където човек трябва да си направи резервация месец преди това, освен ако не е Род Стюърт, да речем. Вълнувах се като тийнейджър, излязъл на първата си среща. Тя вече седеше на една от масите, облечена в секси рокля, покриваща само едното й рамо. Не можех да сваля очи от нея. А после не успяхме дори до десерта да стигнем…