Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (102)

102.

Ускорих крачка и видях Кръглата зала от другата страна на лобибара. До нея се стигаше по няколко стъпала.

На входа се бе събрала малка тълпа — все мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети. Всеки показваше поканата си. От залата в този момент излезе оркестър, който едва ли някога бих искал да чуя. Набутах се в навалицата.

Една жена с побеляла коса ме изгледа така, сякаш бях Човека паяк. Диамантите, увиснали от ушите й, бяха кажи-речи колкото коледни украшения за елха. Промуших се покрай нея и вече бях вътре.

— Сър! — прозвуча зад гърба ми, но аз се направих, че не чувам.

Дано да ми стане играта, помислих си.

Залата всъщност бе смайваща — навсякъде се виждаха живи цветя, а от тавана висеше невероятно красив, огромен полилей. Оркестърът свиреше нещо в стил ча-ча-ча. Всяка жена, покрай която минавах, бе отрупана с диаманти — огърлици, обеци, пръстени, тиари. Мъжете бяха облечени в строги смокинги, с бели кърпички, сгънати перфектно в малките джобчета. Един от тях бе с шотландска поличка.

Трескаво се заоглеждах за Стратън. Знаех, че изглеждам като папуас на чаено парти у кралицата.

Изведнъж някой ме хвана за лакътя, завлече ме по-надалеч от тълпата и настойчиво прошепна в ухото ми:

— Бюфетът е отзад, господин Кели!

Обърнах се и се оказах очи в очи с ухилената физиономия на Чамп.

— За секунда ми се върза, нали, брато?

Бе облечен безупречно в униформата на сервитьор, с изящен жест понесъл поднос с хайверени блини. С изключение на оранжевата коса, той се вписваше съвършено в околния пейзаж.

— Къде е Стратън? — попитах го аз.

— По-навътре. Че къде очакваш да бъде задник като него! — Чамп ме смушка. — Облечен е в смокинг… Спокойно, брато — смени той насоката на разговора, видял вероятно тревогата, изписана на лицето ми.

В една от пролуките, образувала се за миг сред тълпата, успях да зърна Стратън. После се огледах и за горилите му.

— Нед — каза Чамп, оставяйки подноса на една маса, номерът ще стане. Разбира се, аз казвам това преди всеки скок, макар някои от натъртените ми ребра да не са толкова съгласни. — Той ми намигна и леко ме удари с юмрук по гърдите. — Не се притеснявай, брато… Имаш приятел, дето ти пази гърба.

— Нед! — изпука отново слушалката в ухото ми. Беше гласът на Ели — Какво правиш? Моля те…

— Съжалявам, Ели — отвърнах аз, давайки си сметка, че тя вече сигурно е изпаднала в паника. — Стой на същата станция. Моля те. Ще си получиш твоя човек.

В тълпата от време на време виждах познати лица: Хенри Кисинджър, Соли Рот, бъбрещ с двама видни бизнесмени, Лоусън.

После изведнъж съзрях и Стратън. Държеше в ръка чаша шампанско и водеше оживен разговор с някаква блондинка във вечерна рокля с дълбоко изрязано деколте. Няколко души около тях се смееха. Майтапът се състоеше в това, че пръстта върху гроба на Лиз още не бе изсъхнала, а той вече бе най-видният ерген в Палм Бийч.

Поех си дълбоко дъх и тръгнах към него.

Още щом ме видя да се приближавам, Стратън ококори очи. Изненада се за миг, но после самообладанието му се върна и на устните му заигра гадна, подигравателна усмивчица. Приятелите му ме загледаха така, сякаш им носех пощата.

— Малко сте подранили, господин Кели. Нали трябваше да се видим горе в стаята?

— Идвам точно навреме, Стратън. Просто изведнъж се запитах защо трябва да се затваряме в стая в такава хубава вечер. И ми дойде наум, че на приятелите ти може би ще им е интересно да чуят как правим бизнес с теб.