Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (49)

49.

Спрях импалата на „Милитари Трейл“, на юг от „Окичоби“. До Върне Танк и Семинол Пон — много надалеч от крайбрежните имения.

Мястото приличаше по-скоро на запуснат док или на една от ония варосани къщички, обитавани от бедни адвокати, прехранващи се с търчане подир линейките. Разликата се състоеше само в няколкото ремонтирани веспи^[1] на тротоара и напуканата емблема на „Ямаха“ с надпис над прозореца:

МОТОРИ ДЖЕФ. НАЦИОНАЛЕН ШАМПИОН ЗА 1998 Г.

Паркирах колата отпред и влязох. Зад тезгяха нямаше никой. В задната част обаче се чуваше ревът на форсиран двигател. Внимателно си пробих път покрай лавиците с каски и кутии, пълни с всевъзможни части, и влязох в работилницата. На пода до блестящото „Дукати 999“ имаше бутилка недопита бира, а до нея изпод мотора стърчаха чифт мърляви адидаски. Двигателят отново изрева.

Сритах маратонките.

— Това нещо върви като астматична баба или само звучи така?

Изпод двигателя се показа мъж с омазано с масло лице. Имаше ниско подстригана оранжева коса.

— Не знам приятел — отвърна той с крива усмивка. — Сигурно зависи от това колко бързо може да хвърчи бабата.

Но изведнъж очите му се изцъклиха, сякаш бе видял пред себе си призрак.

— Мамка му, Нед.

Джеф Хънтър захвърли ключа и се изправи на крака.

— Ама това си ти, а не някой твой двойник.

— Аз съм — отвърнах и пристъпих към него. — Поне това, което е останало.

— Ех, приятел, много си се прочул… — Джеф поклати глава. — Но откровено казано, смятах, че си някъде по-далеч от това място. — Той ме прегърна с изцапаните си с грес ръце.

Чамп беше новозеландец, който няколко години бе участвал в световния шампионат по мини мотоциклетизъм. По едно време даже държеше рекорда по скорост. След една-две схватки с Джак — оня Джак, дето второто му име е Даниълс — и тежък развод той се хвана да прави каскади с мотори, като например такива да прелита над редица коли или да се промушва с мотора през запален обръч. Запознах се с него, докато бачках в бара на Брадли. Чамп винаги е готов да действа, щом му подхвърлиш нещо достатъчно откачено и го накараш да го подгони с бутилка в ръка.

Той отиде до малкия хладилник, отвори една бира и за мен, после седна на него.

— Мисля, че не си дошъл тука да пием по едно, а, брато?

Поклатих глава.

— Яко съм загазил, Джеф.

Той изхъмка.

— Мислиш, че след като през цялото време съм пиян, не мога да чета вестници ли?… Е, всъщност така е, но поне включвам телевизора.

— Знаеш, че не съм направил нито едно от тия неща, Чамп.

— Не убеждавай убедения, брато. Мислиш ли, че който те познава, ще допусне, че обикаляш из страната и убиваш всеки, който ти падне? Притеснява ме останалата част от света. Съжалявам за онези хлапета, Нед, а също и за брат ти. В каква каша си се забъркал?

— В такава, че без чужда помощ няма да се измъкна.

Той сви рамене.

— Нещо не се целиш много нависоко, щом си дошъл при мен.

— Смятам, че съм дошъл на единственото място, където мога да дойда — преглътнах с усилие аз.

Джеф намигна и повдигна бирата си в знак на поздрав:

— Знам какво е, преживял съм го. Да ти кажа, брато, нямам много пари, обаче знам как да те измъкна оттук, ако това искаш. Познавам някои, дето карат онези лодки, дето се промъкват покрай бреговата охрана, каквото и да превозват. Ама съм сигурен, че освен това се и връщат. Обзалагам се, че Коста Рика ще ти прозвучи добре на първо време, а?

Поклатих глава.

— Не искам да бягам, Джеф. Трябва да докажа, че не съм извършил тези работи. Искам да разбера кой го е направил.

— Ясно. И кой още ще участва в това начинание?

— Или ще го направя, или ще се гръмна — заявих мрачно.

— И това съм го преживял. — Джеф заби мръсните си пръсти в оранжевите кичури на главата си. — Мамка му, в края на краищата наистина съм квалифициран за тази работа. Или пък много си падам по загубени каузи. Но на теб това ти е известно, нали, Неди? И точно затова си тук.

— Да. И защото няма къде другаде да отида.

— Поласкан съм. — Джеф отпи от бирата. — Знаеш, разбира се, че захвана ли се с теб, мога да рискувам всичко тук. Бизнеса, завръщането.

Той стана и докуца до мивката така, сякаш току-що бе излязъл от ръгби мач, и си изми ръцете и лицето.

— Обаче преди да се заема сериозно, трябва да съм сигурен в едно нещо…

— Няма да ти подлагам задника на никаква опасност, Чамп, ако това имаш предвид.

— Опасност ли? — Той ме изгледа така, сякаш бях луд. — Ти май се шегуваш, брато. Хвърлям се в запален бензин за някакви си триста долара, а ти… Друго си мислех… Невинен си, нали, Нед?

— Разбира се, Джеф.

Той подъвка замислено гърлото на бутилката.

— Добре, това улеснява нещата… Някой да ти е казвал, че много те бива в пазарлъка? — Очите му се присвиха и лицето му грейна в усмивка.

Приближих се и му подадох ръка, после го притеглих към мен.

— Нямам към кого друг да се обърна, Джеф.

— Хайде, стига си ме четкал. Сега, преди да го полеем с още по една, ти сигурно имаш някакъв план. Ще влезе ли още някой в окопа ни?

— Едно момиче — казах аз. — Поне така се надявам.

— Момиче! — Джеф чак спря да диша.

— Добрата новина е тази, че според мен тя също ми вярва.

— Прекрасна вест, брато. Ще ги смачкаме с числено превъзходство. Каква е лошата новина тогава?

Смръщих вежди.

— Лошата новина е, че е от ФБР.