Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (46)

46.

Ели изчака търпеливо кремавото бентли кабриолет да се промъкне през портите и да прошумоли към нея с белите си гуми по камъчетата на алеята.

— Агент Шъртлеф! — Стратън спря пред входа, правейки се на изненадан. Бе облечен за голф и изражението на лицето му показваше, че се радва да я види толкова, колкото и данъчен инспектор.

— Добра работа свършихте с ареста в Бостън, дума да няма — подсмихна се той, слизайки от колата. — Не смятам обаче, че въпреки времето, прекарано с Кели, сте успели да узнаете нещо ново за моите картини.

— Имаме връзка с всички търговци и полицейски управления в цял свят — отвърна Ели, опитвайки се да звучи учтиво. — На радара обаче още няма нищо.

— На радара, а? — Очите на Стратън се присвиха зад слънчевите му очила „Оукли“. — Е, позволете ми тогава да ви издам една малка тайна. — Той се наведе към нея и остро прошепна в ухото й: — Те не са тук!

Мъжът се отправи към къщата и Ели го последва. Посрещна го камериерката и му подаде няколко писма.

— А онзи ваш малък приятел? Спасителят, който успя да пробие системата ми за сигурност? И той ли е още под радара?

— Май точно затова съм дошла — отвърна спокойно Ели. — Откровено казано, не сме сигурни, че някой изобщо е пробивал системата ви за сигурност.

Стратън се извърна към нея ядосано и вдигна очилата си на оплешивяващата си глава.

— Бих си помислил, че след като оня тип ви държа толкова време с пистолет, насочен в главата ви, вече сте се отървали от тази мисъл за „вътрешна работа“. Колко души вече изби онзи тип? Пет, шест? Признавам си, че не съм ходил в детективско училище, но не е необходимо кой знае какво усилие, за да се предположи, че той е взел и картините.

Ели усети как брадичката й потръпна, но се овладя.

— Ще отнема само минута от времето ви.

Стратън демонстративно погледна часовника си.

— След половин час имам насрочен работен обяд в „Клъб Колет“. Това означава, че не разполагам с повече от минута, за да се възхитя на последното ви откритие.

Ели го последва неканена в кабинета му и Стратън се тръшна на изкусно тапицирания стол зад бюрото.

— Спомняте си, че го питах защо кабелът на алармената инсталация е бил отрязан, след като камериерката си спомня, че крадците са разполагали с паролата. — Ели седна срещу него и отвори раничката си.

Той описа нетърпелив кръг с отпусната длан.

— Сигурен съм, че с това повече няма да се занимаваме, нали?

— Не, няма — отвърна Ели и извади жълто-кафяв плик. — Поне докато не разберем какво трябва да правим с това.

Тя издърпа от плика найлонова торбичка за улики и я сложи на бюрото. В нея се виждаше разгънато листче хартия. Стратън наведе глава. Противната му усмивчица бавно се стопи.

10-01-85. Паролата му за алармената инсталация.

— Не се искаше кой знае какво усилие — започна Ели, внимавайки да не изтърве нещо излишно, — за да се запитаме защо крадците са имали такъв жив интерес към датата на вашето първо излизане на борсата.

— Къде го намерихте? — Лицето на Стратън се изопна.

— В един от убитите в Лейк Уърт — отвърна Ели. — Мисля, че миналия път ви помолих да ми дадете списък с хората, знаещи паролата на инсталацията ви. Доколкото си спомням, вие споменахте управителя, дъщеря ви и госпожа Стратън, разбира се…

Мъжът поклати глава с пресилена развеселеност.

— Вие май наистина се смятате за супердетектив, агент Шъртлеф? — Ели устоя на насмешливия му поглед. — Имате диплома по изкуства — продължи Стратън. — Вашата работа е да помагате на другите агенти, когато нещата опрат до произход и автентичност на картините. Мога да си представя колко трудно е за артистичната ви душа цял живот да ви се налага да преследвате безценните платна, които за съжаление принадлежат на други хора.

— Моята работа е да разкривам фалшификати — каза кратко Ели.

На вратата се почука. Лиз Тейлър подаде глава.

— Извинете. — Тя се усмихна на Ели, после се обърна с неутрален тон към Стратън: — Денис, хората от кетъринга са тук.

— Идвам. — Той й се усмихна, после отново сведе поглед към Ели. — Опасявам се, че губенето на време е към своя край, агент Шъртлеф. — Той се изправи. — Подготвяме къщата за едно малко събиране в събота вечер. Лигата за запазване на бреговата линия — това е прекрасна кауза. Трябва да дойдете. Току-що постигнахме споразумение със застрахователната компания. На стените ще висят вече съвсем нови произведения на изкуството. Бих искал да чуя мнението ви.

— Разбира се — отвърна тя. — Вие сте платили повече.

Стратън продължи да я гледа със самодоволна усмивка. Той бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, кредитни карти, малко дребни и остави всичко на масата.

— Едно от моите задължения, агент Шъртлеф, е да предпазвам близките си от обвинения, касаещи нашия личен живот.

Ели взе торбичката от бюрото и тъкмо се канеше да я пъхне в плика, нещо я накара да спре и да се замисли за момент.

— Играете ли голф, господин Стратън?

— Поигравам малко, агент Шъртлеф — усмихна се мъжът. — А сега ме извинете…

Сред банкнотите и дребните, които Стратън изсипа на бюрото си, имаше и черна тетка за голф.