Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (33)

33.

Хвърлих малкото си лични вещи в микробуса. В кутията с инструменти намерих отвертка и смених масачузетските номера с номера от Кънектикът, които успях незабелязано да сваля от една друга кола на паркинга.

А сега вече трябваше да се отърва и от микробуса. Вече сигурно са открили рънъра. Трябваше да се отърва и от Ели Шъртлеф. Но единственото, което не можех да направя, бе да се предам. Не и докато не разберях кой ни е погодил номера и е избил приятелите ми. Не и докато не откриех кой е тоя шибан Гаше.

Скочих в микробуса и нервно го подкарах.

— Къде отиваме? — попита Ели, усещайки рязката промяна в поведението ми.

— Не знам — отвърнах.

— Нед, ако искаш да ти помогна — повтори настойчиво тя, — трябва да ми позволиш да те заведа в полицията. Недей да правиш още глупави неща.

— Мисля, че е много късно за това — отвърнах аз, търсейки място, където да я оставя.

Открих една тиха и спокойна отсечка по шосе 138, между каменна кариера и салон за продажба на употребявани автомобили. Отбих от пътя, спрях на едно закътано от погледи място и дръпнах ръчната спирачка.

Ели бе започнала да се плаши, виждах го в очите й. Стана й ясно, че не отиваме там, където тя си мислеше. Ала какво можех да направя?

— Моля те, Нед — каза тя. — Не прави глупости. Друг начин няма да се измъкнеш от кашата.

— Има още един — възразих аз и й кимнах с глава да излиза.

— Ще те намерят — настоя тя. — Днес или утре. Ще направиш така, че да те убият. Говоря сериозно, Нед.

— Всичко, което ти разказах, е вярно, Ели. — Погледнах я право в очите. — Не съм извършил тези неща. Не съм извършил и другото, за което може по-късно да чуеш. А сега, хайде, излизай.

Натиснах копчето за блокировката, пресегнах се през нея и й отворих вратата.

— Грешиш — повтори Ели. — Не прави това, Нед.

— Е, ти поне чу цялата ми история.

Наречете го, ако искате, Стокхолмски синдром с обратно действие, но започнах да изпитвам нещо като привързаност към специален агент Ели Шъртлеф. Разбирах, че наистина иска да ми помогне. Тя беше вероятно моят последен и най-добър шанс. Затова не ми беше приятно, че си тръгва.

— Без нито една гънчица по дрехите ти, точно както обещах — усмихнах се аз. — Гледай това непременно да го кажеш на партньора ти.

Вперила в мен поглед, в който се четеше смесица от разочарование и яд, тя бавно се измъкна от микробуса.

— Отговори ми само на един въпрос — помолих аз за последно.

— Какъв? — спря се тя и ме загледа.

— Защо не носиш оръжие на глезена си, след като излизаш на акция?

— Моят отдел не го налага — отвърна тя.

— И що за отдел е това — погледнах я объркано аз.

— Кражби на произведения на изкуствата — отвърна агент Шъртлеф. — Работех по случая с откраднатите картини, Нед.

Примигнах. Все едно Великолепния Марвин Хаглър ме бе треснал с един прав в брадичката.

— Оставям си живота в ръцете на един агент от ФБР, а той да вземе да се окаже от „Произведения на изкуствата“. Господи, не мога ли поне един път да свърша работата както трябва?

— Още можеш — прошепна тя, загледана в мен с неизразимо тъжно лице.

— Довиждане, Ели Шъртлеф — кимнах й аз. — Трябва да призная, че се държа адски храбро. Нито за миг не ти мина мисълта, че мога да те застрелям, нали?

— Нито за миг — поклати глава Ели и по устните й заигра лека усмивка. — Пистолетът ти през цялото време беше на предпазител.