Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (56)

56.

— Това беше необмислено от твоя страна, Нед — каза ми Ели, крачейки бързо към изхода на къщата на Стратън. — Можеше да те хванат.

— Мислех, че планът ти бе точно такъв — отвърнах аз, водейки я към външната врата.

Очаквах да извади пистолета и да ме арестува, още щом излязохме от къщата. После се сетих за подслушания разговор.

— Мислиш, че е Стратън ли? — погледнах я аз изненадано.

Тя не отговори.

Спрях се.

— Чух те да казваш как ще му лепнеш измама и убийство. Мислиш ли, че е Стратън?

— С кола ли си? — попита Ели, без да обръща внимание на въпроса ми.

Кимнах.

— Тогава веднага изчезвай с нея. Не искам да знам, че си бил тука. Ще се видим в Делрей.

Примигнах учудено. Тя не ме арестува, а ме погледна нетърпеливо.

— Не мисля, че трябва да ти казвам как се стига дотам, нали?

Поклатих глава и докато поемах по улицата, по лицето ми се разля широка усмивка.

— Ти ми вярваш, нали? — подвикнах аз към нея.

Ели отвори вратата на колата си.

— Това, което направи, беше глупаво. — После гласът й омекна. — Но ти благодаря…

По целия път до Делрей се питах какво е имала предвид. Новата ми параноична личност бе сигурна, че всеки момент ще се озова пред полицейска бариера с проблясващи на патрулките буркани. На Ели й трябваше само да вдигне телефона и кариерата й бе осигурена за години напред.

Но нямаше никакви бариери. Никакви полицаи не изскочиха, когато завих зад ъгъла и спрях пред къщата й близо до плажа в Делрей.

Докато пристигна, Ели вече се бе преоблякла. Бе свалила грима си, диамантените обеци — също. Беше навлякла дънки, бяла тениска и розово горнище на анцуг. Но пак беше красива.

— Нека изясним нещо — каза тя, когато се изправих на прага. — Ти ще се предадеш. Замесен си, Нед, независимо дали си избил тези хора или не. Ще ти помогна да намерим тоя тип, който е убил приятелите ти, след което ще се предадеш. Разбра ли?

— Да — кимнах аз. — Но първо трябва да узная нещо. Там, на терасата, двамата със Стратън говорехте за Тес…

— Съжалявам, че е трябвало да го чуеш. — Тя седна на една табуретка пред кухненския барплот и сви рамене. — Тес и Стратън са се виждали. Били са любовници.

Думите се забиха като ножове в съзнанието ми.

Тес и Денис Стратън! В душата ми зейна огромна празнина. Май много съм се залъгвал. От къде на къде жена като Тес ще иска да има нещо общо с тип като мен… Но чак пък със Стратън?

Седнах като подкосен на дивана.

— От колко време?

Ели преглътна.

— Мисля, че е било до деня на убийството й — отвърна замислено тя. — Предполагам, че я е използвал, за да се добере до теб.

Дълго стаяваният ми гняв изведнъж кипна:

— Полицията знае ли това? Сигурно знае. Но въпреки това гонят мен!

— Изглежда, никой не иска да се захваща със Стратън. С едно изключение, да речем… Аз.

Нещата изведнъж започнаха да ми се изясняват и подреждат. Осмислих онова, което бях подслушал на терасата. Ето защо Ели не ме предаваше. Ето защо бях тук.

— Ти мислиш, че той го е направил, нали? Смяташ, че той е скроил капана на приятелите ми? Че той е Гаше?

Ели стана от табуретката и седна на ниската масичка срещу мен.

— Това, което започвам да се питам, е: Ако твоите приятели не са откраднали картините на Стратън, кой тогава го е направил?

По устните ми пробяга усмивка. Усетих как смазващата тежест сякаш започна да се смъква от раменете ми. Прииска ми се да стисна ръката на Ели или да я прегърна. Радостта ми обаче бързо помръкна.

— Но защо Тес?

— Още не знам — поклати глава тя. — Не ти ли е казвала нещо? Може би е знаела за теб и приятелите ти още от самото начало. Как се запознахте с нея?

— На плажа. Там, където работех… — Замислих се какво бе станало тогава. Всъщност аз направих първата стъпка. Възможно ли е и тя да е участвала в това? Да ми е скроила номер? Не, не може да бъде. Това е лудост! После попитах замислено: — От къде на къде Стратън ще краде собствените си картини?

— Вероятно иска застраховката. Но не прилича на човек, на когото му трябват пари. Може би прикрива нещо съвсем друго.

— Но ако е така, къде са били картините, когато Мики и останалите момчета са отишли да ги вземат?

В очите на Ели проблесна искрица.

— Може би някой ги е изпреварил?

— Някой друг ли? Кой? Тес? — Поклатих глава отрицателно. — В никакъв случай. — Едно нещо не можех да отрека, но в него не можех да намеря никакъв смисъл. — Ако Стратън е инсценирал кражбата, значи картините са у него. Защо тогава е трябвало да праща оня, дето уби Дейв? Защо продължава да ме преследва?

Спогледахме се, когато отговорът ни осени едновременно.

Картините не бяха у Стратън. Някой го бе изработил.