Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (72)

72.

Камбаната на моста биеше лудо. Перилата бяха започнали да се прибират. Напред вече се заформяше опашка от коли и фермерски пикапи.

Хамърът се носеше зад нас.

Имахме на разположение само няколко секунди, за да решим какво да правим.

Джеф намали, приближавайки края на опашката. Хамърът също намали — вътре сигурно си даваха сметка, че няма накъде да бягаме.

Ако вдигнехме двеста и осемдесет и профучахме покрай тях, ония типове щяха да ни застрелят. Можеше да успеем да заобиколим по колелото и да продължим още по на юг покрай завоя на Слоун, но чак до Лейк Уърт нямаше как да избягаме от острова — това бяха километри разстояние.

— Дай някаква идея, Джеф! — отчаяно се развиках аз.

Но той вече бе решил какво да прави.

— Дръж се! — изкрещя ми в отговор. — Ама здраво.

Като разбрах какво е намислил, кръвта ми замръзна.

— Имаш ли представа какви ги вършиш?

— Съжалявам, брато — той се извърна и сякаш ме изгледа прощално. — Това е ново дори и за мен.

С рязък завой изкара дукатито от опашката и с димяща задна гума изстреля огромния мотор под спусналата се бариера. Стиснах очи и си прочетох молитвата. Мостът вече бе започнал да се отваря. Отначало половин метър, после два, три…

Моторът започна да се изкачва по бавно надигащата се платформа.

— Лягай долу — викна Джеф.

Профучахме по платформата с виещ двигател, почти слепнали се с мощната машина. Нямах представа на какво разстояние сме от другата страна на моста. Бях си заврял главата в гърба на Джеф и се молех.

Излетяхме от платформата…

Нямам представа колко време сме останали във въздуха. Със затворени очи притисках лице в гърба на Джеф и стисках зъби. Очаквах да чуя нещо ужасно, нещо, което да ми подскаже, че краят наближава. След което да почувствам удара, от който щях да се разлетя на парчета.

Но вместо това ме облада страхотно усещане. Помислих си, че може би това изпитват птиците, носейки се грациозно във въздуха в почти безтегловно състояние. За миг настана пълна тишина. След това прозвуча гласът на Чамп:

— Ще успеем!

Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как отсрещният край на моста стремително се приближава към нас и изчезва под бясно въртящите се колелета на мотора. С все още вирнато нагоре предно колело, моторът се тръшна на задното, за миг като че ли щяхме да изхвърчим от пътя и да се забием в страничните перила. Стегнах се, подготвяйки се за удара. Джеф обаче овладя ситуацията. С почти неусетно докосване на спирачката той спусна предното колело на земята и моторът плавно се спусна по платформата. Успяхме! Не можех да повярвам.

— Какво ще кажеш? — извика доволно Джеф, спирайки пред една жена в малък микробус, чиито очи се бяха разширили до неузнаваемост. — Излитането не беше кой знае какво, обаче кацането бе супер! Джеф се извърна към мен и ме дари с широка усмивка. — Следващия път ще взема да опитам същия номер, само че през нощта.