Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (30)

30.

— Страх ли те е? — попита я Нед Кели, гонейки колата на север по шосе 24. Той държеше пистолета небрежно в скута си, насочен към нея.

Дали я е страх. Та тоя тип го издирват за разпит във връзка с четворно убийство

В главата й се въртяха всевъзможни ситуации със заложници. Спомни си, че имаше някакъв учебник, където бе чела как трябва да отговаря на такива въпроси. „Запази спокойствие. Започни разговор.“ Данните на колата вече вероятно бяха разпратени до всички полиции в щата. Всяко ченге в радиус от осемдесет километра около Бостън щеше да я разпознае. Накрая реши да не се преструва.

— Да, страх ме е — кимна тя.

— Чудесно — кимна Нед. — Защото и мен ме е страх. За пръв път в живота си правя такова нещо. Но ти бъди спокойна. Честно, няма да ти сторя нищо лошо. Просто трябваше някак си да се измъкна оттам. Даже ще разблокирам ключалките на вратите. Можеш да скочиш веднага щом спрем някъде. Не се шегувам. Имаш ми думата.

За голямо учудване на Ели, тя чу изщракването на блокировката. Той намали. После добави с лека надежда:

— Или можеш да поостанеш малко. Да ми помогнеш да измисля как да се измъкна от тая каша.

Кели спря колата и я зачака.

— Хайде. Мисля, че имам на разположение… около три минути, преди всеки изход на тази магистрала да бъде заварден от ченгета.

Ели го гледаше смаяна. Сложи ръка на дръжката на вратата, но не отвори. Прави ти се подарък, излизай моментално, обади се някакъв глас в нея. Бе видяла кръвта и труповете в къщата в Лейк Уърт. Този тип се познаваше с жертвите. И бе избягал.

Обаче нещо я задържа. Стори й се, че непознатото момче й се усмихваше уплашено, с някакъв трогателен фатализъм.

— Преди малко не излъгах. Не съм никакъв убиец. Нямам нищо общо с онова, което се случи във Флорида.

— Вземането на федерален агент за заложник едва ли ще подкрепи твърденията ти — отвърна хладно Ели.

— Те бяха мои приятели, познавам ги, откакто се помня. Не съм откраднал никакви картини и не съм убивал никого. Всичко, което съм направил, бе да задействам няколко аларми. Погледни — размаха той пистолета. Та аз дори не знам как се борави с това шибано нещо.

Май наистина е така, помисли си Ели. Чак сега си спомни, че малко преди кражбата алармите на няколко големи имения наистина бяха се задействали. Тогава предположиха, че това е отвличаща маневра.

— Хайде, излизай — въздъхна Кели и погледна назад. — Очаквам други да ми правят компания.

Жената обаче не помръдна. Седеше, извърнала поглед към него. Сякаш изведнъж проумя, че това момче изглеждаше просто объркано и уплашено. И както й се стори — далеч надскочило възможностите си с тази постъпка. Вече не се чувстваше толкова застрашена. Може би щеше да успее да го склони да се предаде. Господи, Ели… Това наистина няма нищо общо с работата ти в „Съдъби“ 7, помисли си тя.

Без да отмества поглед от него, пусна дръжката на вратата:

— Имаш на разположение около две минути, преди всяка полицейска кола на юг от Бостън да е дошла тук.

Лицето на Нед Кели сякаш изведнъж просветна.

— Искам да ми разкажеш всичко, което се е случило там — продължи с овладян глас Ели. — Може би ще успея да направя нещо. Имена, адреси. Всичко, което знаеш за обира. Щом пожела да се измъкнеш от тази каша, това е единственият начин.

По устните на Нед Кели пробяга колеблива усмивка. Не, зад това лице не можеше да се крие хладнокръвен убиец, помисли си Ели. Момчето беше изплашено повече от нея. Личеше си, че се е забъркало в каша, от която не се знаеше дали ще се измъкне. Тя си помисли, че може би ще успее да спечели доверието му. Да го убеди да се предаде, преди някой да е пострадал. Защото ако ченгетата го сгащеха сега, не се знаеше какво може да стане.

— Добре, ще ти се доверя — въздъхна Нед.

— И ако бях на твое място, щях поне от време на време да насочвам пистолета към заложника — добави Ели. Не можеше да повярва, че прави това. — Знаеш, в Куонтико ни учат как да обезоръжаваме нападатели.

Нед Кели отново се усмихна нервно и подгони автомобила към изхода.

— Първото, което трябва да направим сега, е да се отървем от мамината кола.