Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (77)

77.

— Това е самият Нед Кели! — смаяно продума Лоусън.

Двама полицаи ме сграбчиха и ме тръшнаха на пода. Нечие коляно се заби в кръста ми, ръцете ми бяха извити назад. След това около китките ми щракнаха белезници.

— Днес следобед се предадох на агент Ели Шъртлеф — казах с притисната в пода буза. — Днес тя се срещна с Лиз Стратън, която имаше намерение да свидетелства срещу мъжа си. Лиз не се е самоубила, както и аз не съм убил Тес Маколиф. Агент Шъртлеф ме доведе тук, за да се видя със Стратън и да му кажа всичко това, след което да се предам.

Все още притиснат към пода от единия полицай, вдигнах поглед към Ели с примирено изражение. Тя също ме гледаше, без да разбира нищо. Очите й сякаш питаха: Защо, Нед? Ченгето ме вдигна за яката и ме изправи на колене с ръце зад гърба.

— Обади се по радиото! — заповяда Лоусън на един млад цивилен полицай. — На ФБР също. Кажи им, че току-що сме задържали Нед Кели.

Заведоха ме до една от патрулките, блъснаха ме вътре и вратата се хлопна зад гърба ми. Хвърлих един последен поглед към Ели, но тя не ми махна с ръка. Нищо — само стоеше и гледаше.

След по-малко от петнайсет минути вече бях в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч. Бях претърсен, сниман и захвърлен в една от килиите. Наоколо цялото учреждение бръмчеше развълнувано. Всички протягаха шии да ме разгледат.

Все още не ми бяха представени никакви обвинения. Предполагах, че полицията искаше първо да си изясни ситуацията. Знаех, че не разполагаха с нито една улика, свързваща ме пряко с което и да било от убийствата, с изключение на оня тип, който затри брат ми в Бостън.

Всъщност те не се държаха кой знае колко зле с мен. Полицаите от Палм Бийч бяха доста добри момчета и дори ми разрешиха да се обадя по телефона в Бостън, за да намеря баща си. Телефонът вдигна майка ми. Той не си бил вкъщи.

— Слушай, мамо, трябва да му кажеш да дойде. Животът ми виси на косъм. — Тя се поколеба малко, после заплака. — Просто го помоли, той знае, че съм невинен.

Сетне си седнах на задника и зачаках да видя какво ще се случи по-нататък.

В тишината на килията всички събития, случили се напоследък, връхлетяха съзнанието ми. Мики, Боби, Барни и Дий. Ужасяващият начин, по който бяха загинали. Помислих и за бедната Тес. За Дейв — също. Толкова много жертви. И всички избити от Гаше? Кой, по дяволите, беше тоя тип? Аз бях в затвора, а той — на свобода.

Някак си не изглеждаше справедливо.