Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (84)

84.

Два дни по-късно получих разрешение да отлетя за Бостън. Но не заради баща ми. Тялото на Дейв най-сетне бе освободено от полицията. Щяхме да го погребем в местната църква „Света Ана“ в Броктън.

Придружаваше ме един полицай. Младо момче, тъкмо завършило школата, казваше се Хектор Родригес. Погребението щеше да се състои извън щата, значи извън юрисдикцията на гаранцията ми. Освен това бях рисков фактор — вече бях бягал веднъж. Хектор стоеше неотлъчно до мен през цялото време.

Погребахме Дейв до брат ми Джон Майкъл. По всички лица наоколо се стичаха сълзи. Стисках мама за ръката. Нали точно това казват за ирландците — че сме знаели как да погребваме хората. Понеже сме били свикнали да губим още от древни времена.

Свещеникът попита дали някой иска да каже няколко последни думи. За моя изненада, баща ми пристъпи напред. Сложи ръка върху ковчега и замърмори нещо съвсем тихо. Какво ли му говореше? Не съм искал това да се случи на теб, сине. Нед не е трябвало да те въвлича.

Погледнах към отец Донлън. Той кимна. Пристъпих напред и застанах до Франк. Дъждът започна да се усилва. В лицето ме лъхна студен вятър. Двамата стояхме пред ковчега, всеки зает с мислите си. Франк прекара ръка по ръба, без да поглежда към мен, и преглътна с усилие.

— Трябваше им посредник, Нед — рече мрачно баща ми. — Трябваше им някой, който да организира обира.

Извърнах се към него, но той продължи да гледа право пред себе си.

— Кой, тате?

— Не е жената, ако това имаш предвид. Нито пък оня тип, когото убиха.

Кимнах мълчаливо и продумах:

— Това вече ми е ясно, тате.

Той притвори очи.

— Очакваше се да бъде фасулска работа, Нед. Никой нямаше да пострада. Мислиш ли, че бих изложил Мики на каквато и да било опасност? Боби, Дий… Господи, Нед, ами че с баща й се познаваме от трийсет години…

Той се извърна към мен и забелязах сълзи по изпитото му лице. Никога не бях виждал баща ми да плаче. Той бе вперил в мен твърд поглед.

— Мислиш ли, че бих им позволил да те замесят?

В този момент нещо се скъса в мен. В дъжда. Пред ковчега на брат ми. Може би от напрежението, което събирах толкова дълго? А може би е трябвало да съзра баща си именно в този вид. Усетих как очите ми се навлажняват. Не знаех какво да правя. Протегнах длан и леко я поставих върху неговата на ковчега. Усетих костеливите му пръсти да треперят, в очите му бе изписан ужас. В този момент може би усетих какво е да те е страх да умреш.

— Знам какво съм направил — каза той, стягайки се. — И ще трябва да живея с това до края на живота си. Колкото и кратък да е. Но тъй или иначе — в ъгълчето на устните му потрепна едва забележима усмивка, — радвам се, че всичко приключи добре за теб, Неди.

— Изобщо не е приключило — троснах се аз. — Дейв е мъртъв. Аз отивам в затвора. Господи, татко, кой е този Гаше?

Той сви юмруци. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка, сякаш се бореше с нещо, за което се бе клел, че ще пази цял живот.

— Запознах се с него преди много години в Бостън. Той обаче се премести. И това преместване му дойде добре. Трябваше им екип от друго място.

— Кой е той?

Моят старец ми каза името.

И застинах. Стоях прав, без да мръдна, не можех да си поема дъх. Само за секунда всичко ми се изясни.

— Той искаше да сформираме екип от друго място — повтори баща ми. — А аз имах такъв. — Най-сетне вдигна поглед към мен. — Това бе проста работа, Нед. Все едно да идеш в банката и някой да ти наброи един милион. Велик късмет. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той разтри ръката си, мокра от дъжда.

— Дори Дейви би разбрал.

Приближих се към него и сложих ръка на рамото му.

— Да, тате, знам какво искаш да кажеш.