Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (78)

78.

Нахраниха ме. Дадоха ми едно одеяло и чаршаф. Седнах на един от наровете и така прекарах една цяла самотна нощ. Дойде ми наум, че вероятно ми предстояха още много такива. По коридора непрекъснато отекваха шумове — дрънчаха врати, някой повръщаше.

Чак на сутринта се сетиха за мен. Дойде същият едър чернокож полицай, който вчера ме доведе тук. С него имаше още двама.

— Свободен съм да си тръгвам, нали? — казах аз с мрачна усмивка.

— О, да, и още как! — изкиска се той. — Чакат те горе в джакузито за масаж. Да не си забравиш халата.

Тримата ме отведоха на горния етаж и ме тикнаха в малка стаичка за провеждане на разпити. Само маса и три стола. Едната стена бе с голямо огледало, което от другата страна сигурно бе прозрачно.

Оставиха ме сам и аз зачаках. Минаха десет минути и напрежението ми започна да расте. Най-сетне вратата се отвори и в стаята влязоха две ченгета.

Единият бе Лоусън от полицейското управление в Палм Бийч. Същият висок и белокос детектив, който вчера присъстваше на сцената с предаването ми у Стратън. Другият бе нисък, широкоплещест мъж със синя риза и тъмен костюм. Той ми показа картата си, като че ли очакваше да се изненадам от трите букви.

Специален агент Джордж Морети от ФБР.

Шефът на Ели.

— И така, господин Кели, какво да правим с вас? — попита Лоусън, намествайки се с усилие в един от столовете срещу мен.

— В какво ме обвинявате? — попитах го аз.

Той заговори със спокойно провлачване на думите:

— А какви обвинения мислите, че трябва да ви отправим? Вие ни предоставихте за избор кажи-речи целия наказателен кодекс. Да видим. — Той направи справка с лежащата пред него папка. — Убийството на Тес Маколиф. На вашите приятели. — Той отново сведе поглед в папката. — Майкъл Кели, Робърт О’Райли, Барнабъс Флинт, Даян Линч.

— Не съм извършил нито едно от тях…

— Добре тогава, план Б — кимна Лоусън. — Кражба. Междущатски трафик на крадена стока, съпротива при арест… Смъртта на някой си Ърл Ансън… В Броктън.

— Той уби брат ми — повиших тон аз. — И се опита да ме намушка и удуши. Вие какво бихте направили на мое място?

— Аз ли? Преди всичко никога не бих се забъркал в тази каша, господин Кели — отвърна ченгето. — И просто за протокола, по оня нож открихме вашите отпечатъци, а не неговите…

— Трябва да ти кажа, че яко си загазил — обади се агентът от ФБР и дръпна един стол. — Две неща могат да ти спасят задника. Първо, къде са картините? И второ, каква е връзката на Тес Маколиф с всичко това.

— Картините не са у мен — извиках аз! — И Тес няма нищо общо с тези истории, запознах се с нея на плажа.

— О, има общо тя, има… — закима Морети с вид на човек, от чието внимание нищо не се изплъзва. — И виж какво, синко, ако не бъдеш откровен с нас, от този момент нататък целият ти живот, какъвто го знаеш досега, ще ти остане само един спомен. Знаеш ли какво е да си във федерален затвор, Нед? Там плажове няма, синко, нито пък плувни басейни, за които да се грижиш.

— Ама аз съм абсолютно откровен с вас — прекъснах го. — Тук някъде да виждате адвокат? Искал ли съм да ми доведете адвокат? Да, вярно е, че се канехме да задигнем картините. Моята работа беше да задействам няколко алармени системи в Палм Бийч. Проверете. При вас са пристигнали доклади за няколко взлома, станали непосредствено преди кражбата, нали? Мога да ви дам адресите. И не съм убил приятелите си. Но смятам, че това вече го знаете. Дий ми се обади, че картините не били там. Някой ни беше скроил номер. Някой, на име доктор Гаше. Казаха ми да отида в къщата в Лейк Уърт и докато се добера дотам, заварих всички мъртви. Изплаших се. И побегнах. Може и да съм сбъркал. Просто видях как изнасят приятелите ми от детинство в найлонови чували. Сигурно всеки би постъпил като мен в подобна ситуация.

Агентът от ФБР ме изгледа с присвити очи, сякаш искаше да каже: „Стига с тези тъпотии, хлапе. Нямаш дори представа какви проблеми мога да ти създам“.

— Освен това — обърнах се аз към Лоусън, — дори не ми задавате правилните въпроси.