Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (28)

28.

Прекарах нощта в мотел „Бийнтаун“ на шосе 27 близо до Стоутън, само на няколко километра от „Келти“.

Станалото в Палм Бийч бе отразено в късните новини. Убити жители на Броктън. Лицата на приятелите ми. Снимка на къщата в Лейк Уърт. Как да заспиш след това?

В осем часа на другата сутрин хванах едно такси да ме откара до „Пъркинс“ на няколко пресечки от къщата на родителите ми. Бях облечен с дънки и стария си анцуг с инициалите на Бостънския университет. Скрих главата си под бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“. Бях предпазлив, защото познавах всички тук и всички ме познаваха. Дори и след четири години. Но не беше само това причината. Срам ме беше да се видя с мама. След толкова време да се върна по този начин, разбивайки всичките й надежди.

Молех се ченгетата да не са там.

Минавах покрай познати до болка къщи, с техните килнати предни тераси и занемарени дворчета. Най-накрая видях нашия стар зелен форд. Изглеждаше още по-очукан от едно време. Как изобщо сме могли да живеем тук. Колата на мама бе спряна на алеята. Линкълнът на Франк не се виждаше.

Облегнах се на един стълб и няколко минути внимателно оглеждах мястото. Всичко ми се стори наред, затова заобиколих да мина отзад.

През прозореца на кухнята зърнах мама. Беше облечена в рипсена пола и пуловер и отпиваше от кафето си. Лицето й все още бе хубаво, но изглеждаше толкова стара. И как няма да е тъй, след като годините, прекарани с Франк Кели, по прякор Белия, й бяха съкратили живота.

Е, Нед, време е да бъдеш голямо момче… Хората, които обичаше, са мъртви. След тази тежка мисъл почуках решително по стъклото на задната врата. Мама вдигна глава от кафето си. Лицето й побледня. Рязко се изправи и се устреми към вратата.

— Майко Богородице, какво правиш тук, Нед? Идваха от полицията. О, Неди, Неди, Неди…

Прегърнахме се и мама ме притисна така, сякаш се завръщах от царството на мъртвите.

— Бедните деца… — Тя притисна в мен мокрото си от сълзи лице. После изведнъж се отдръпна й очите й се разшириха от ужас: — Неди, не бива да се появяваш тук, от полицията може да наблюдават къщата.

— Исках да знаеш, че не съм го направил аз, мамо — казах. — Каквото и да говорят, кълна се в Господ, кълна се в душата на Джон Майкъл, нямам нищо общо с убийствата!

— Не е необходимо да ме уверяваш. — Мама сложи леко длан на бузата ми. После свали шапката ми и се усмихна на разрошената ми руса коса, на тена ми. — Изглеждаш добре. Толкова се радвам да те видя, Неди. Дори и така.

— И аз се радвам да те видя, мамо.

И ето че се случи — аз пак си бях у дома, в старата кухня. Минутка или две се чувствах като свободна птичка. Пресегнах се и откачих снимката на момчетата Кели, закрепена на хладилника. Дейв, Джон Майкъл и аз на игрището зад училището. Джон Майкъл в своя спортен екип в черно и червено. Номер 23.

Когато вдигнах поглед, видях, че мама ме гледа втренчено.

— Неди, трябва да се предадеш.

— Не мога — поклатих глава аз. — По-късно ще го направя. Но не и сега. Трябва да се видя с татко. Къде е той?

Тя поклати глава и седна:

— Да не мислиш, че знам? Понякога се съмнявам дали не спи в кръчмата на Келти. На зле върви той, Нед. Трябва да му трансплантират бъбрек, но той е минал възрастта, когато здравната застраховка ще покрие разноските. Болен е, Неди. Понякога си мисля, че той просто иска да умре…

— Вярвай ми, той ще бъде жив достатъчно дълго, за да ти трови живота още — казах аз мрачно.

В този момент чух звука от спираща край тротоара кола. Затръшна се вратата й. Дано да е Франк, казах си аз.

Отидох до прозореца и вдигнах щорите.

Не беше баща ми.

По алеята към нас идваха двама мъже и една жена.

Мама се спусна към прозореца, но в очите й нямаше безпокойство.

Твърде много пъти бяхме виждали да подбират баща ми към затвора, за да не познаем представителите на закона.