Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (24)

24.

Първото нещо, което трябваше да направя, бе да се отърва от автомобила си.

Платих си сметката, качих се в колата и я закарах до един глух път, където захвърлих номерата в храстите и почистих всичко, което можеше да бъде свързано с мен. Върнах се пеша в града и застанах пред малка къщичка, която всъщност бе местната автогара. Усещах, че параноята ме обсебва изцяло.

Час по-късно бях вече в автобуса за Файетвил, Северна Каролина, поемайки все по на север.

Според мен през цялото време съм знаел къде отивам. В малкото ресторантче на автогарата във Файетвил излапах лакомо хамбургер, избягвайки погледите на околните, сякаш някой от тях се канеше да запомни лицето ми.

След това се метнах в нощния автобус за всички направления на север — Вашингтон, Ню Йорк.

И Бостън. Къде, по дяволите, да отида другаде?

Нали оттам започна големият шанс?

През повечето време спах и мислех, какво ще правя, като пристигна. Не бях се прибирал у дома четири години. Откакто изпаднах в немилост. Знаех, че баща ми вече е болен, но и по-рано, когато беше още здрав, едва ли можеше да се нарече глава на семейството. Не и ако броим присъдите за всичко, като се започне от укриване на крадени вещи до незаконно букмейкърство, плюс трите каскади в „Суз“ в Шърли.

А мама… Аз бях най-голямата й надежда. Е, поне след като по-големият ми брат, Джон Майкъл, бе убит при един обир на магазин за спиртни напитки. Така че останахме само аз и по-малкият ми брат Дейв. Няма да вървиш по техните стъпки, Нед, не е необходимо да бъдеш като баща ти или брат ти!, нареждаше ми тя и аз обещавах да бъда почтен човек. Поне пет пъти ме е измъквала от разни каши. Веднъж ме изведе от тренировка по хокей посред нощ.

Ето това бе големият проблем. Нямах сили да я погледна в очите, когато се промъкнех у дома. Щях да й разбия сърцето.

Смених два автобуса — един във Вашингтон и един в Ню Йорк. При всяко непредвидено спиране сърцето ми замираше. Ето това е, казвах си, преградили са пътя и сега ще влязат да ме арестуват! Но нямаше никакви прегради. Градчетата и щатовете се изнизваха покрай прозореца, и то твърде бързо, както ми се струваше.

Най-често сънувах с отворени очи. Бях син на дребен мошеник и ето че се връщах — издирван, търсен навсякъде неудачник. Бях надминал моя старец. Като нищо щях да попадна в системата, както Мики и Боби, ако не умеех да се пързалям с кънки. Хокеят отвори пред мен непознати хоризонти. Наградата „Лио Джей Фенърти“ за най-добър нападател в Бостънската католическа младежка организация. Открит път към Бостънския университет. Това беше като печалба от лотарията. Докато не си разбих коляното през втората година от следването.

След контузията загубих и стипендията, обаче ръководството на университета ми даде една година срок да докажа, че мога да продължа. И аз го доказах. Вероятно са си мислели, че съм поредният тъпанар, който ще отпадне от играта, обаче вече бях надникнал в един по-голям свят. Нямаше да се върна в родния квартал и по цял ден да се шляя в очакване Мики и Боби да излязат от затвора. Здраво залегнах над читанките, за пръв път в живота ми. За учудване на всички, завърших с отличие. Дадоха ми работа — преподавател по социология на осми клас в училище за трудни деца. Близките ми не можеха да повярват, че плащат на един Кели да влиза в час.

Но тъй или иначе, това свърши само за един ден.

След Провидънс всичко започна да ми изглежда познато. Шарън, Уолпоул, Картън — места, където като малък играех хокей. Отново взех да се напрягам. Ето че отново се връщах у дома. Но не като хлапето, което постъпи в Бостънския университет, нито пък като оня, който фактически избяга от града…

А като издирван от властите престъпник, посегнал на плячка далеч по-голяма, отколкото баща му би могъл дори да сънува.

Щом автобусът изпъшка за последен път със спирачки и спря на автогарата в Бостън, аз си помислих: Крушата не пада по-далеч от дървото.

Дори и да я захвърлиш колкото може по-встрани.