Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (65)

65.

Денис Стратън излезе от офиса в една от финансовите сгради по „Ройъл Палм Уей“ малко след пет.

Бентлито му се измъкна от гаража си и аз запалих раздрънканата си импала.

Не съм напълно сигурен защо изпитах внезапното желание да го проследя, но онова, което ми разказа Соли, наистина ме ядоса. Бях видял Стратън в действие на терасата с Ели. Предполагам, че съм искал да се убедя със собствените си очи какви ги върши.

Стратън мина покрай светофарите и продължи по моста към Уест Палм. Последвах го през няколко коли. Той непрекъснато говореше по телефона. Според мен, дори и да ме забележеше, едва ли някакъв си тип като мен в раздрънкана таратайка щеше да остави някаква следа в съзнанието му.

Първата му спирка бе „Рейчъл“, на 45-а улица — заведение, където можеш да излапаш огромен стек, като през това време гледаш стриптийзьорките на пилона. Портиерът на вратата го поздрави сърдечно, сякаш бяха стари приятели.

Спрях на един паркинг надолу по улицата от другата страна и зачаках. След петдесет минути бях готов да зарежа цялата работа и да се прибера. Но половин час след това видях Стратън да излиза от заведението. Беше заедно с още един мъж — висок, червендалест, с побеляла коса, в син блейзър и убитозелени панталони. Един от онези надменни типове, които сякаш казваха: „Родът ми е от първите янки, дошли в Америка на борда на «Мейфлауър»“. Двамата се смееха и си подхвърляха закачки.

Качиха се в бентлито, свалиха му гюрука, запалиха пури и потеглиха. Аз ги последвах. „Синята кръв“ на вечерна разходка! Те се насочиха към Белведере, минаха покрай летището и свърнаха към Палм Бийч Кенъл Клъб. На ВИП паркинга.

Явно този ден не е бил силен за заведението, защото момчето, което паркираше колите, огледа подигравателно таратайката ми, но с удоволствие взе двайсетачката, която му подадох, и ми пъхна пропуск за клуба. Стратън и приятеля му се насочиха към асансьора за ложите.

Седнах в другия край на покритото със стъкло заведение. Поръчах си бира и сандвич и се почувствах задължен от време на време да ставам, да се приближавам към кабинката на букмейкъра и да правя малки залози от по два долара. Стратън също участваше активно в залаганията. Изглеждаше весел, смееше се гръмогласно, пуфкаше си пурата и на всеки манш измъкваше стотачки от дебела пачка в джоба си.

Към тяхната маса се приближи трети човек — дебел, оплешивяващ мъж, с тиранти. Те продължиха да залагат като луди и да поръчват бутилки шампанско. Колкото повече губеха, толкова по-весело се смееха, давайки щедри бакшиши на стюарда, който идваше да взема залозите им.

Около десет часа Стратън се обади по телефона си и всички едновременно се изправиха. Той подписа сметката — вероятно няколко хиляди, — после ги прегърна през раменете и тримата тръгнаха надолу.

Платих и поех след тях. Те се набутаха в бентлито. Гюрукът му бе свален и всички пушеха пури.

Малко криволичейки, се върнаха обратно в Палм Бийч през средния мост. Стратън направи десен завой и пое към кея.

Време за купон, а, момчета?

Вратите се отвориха пред тях и пазачът им махна да влизат. Нямаше как да ги последвам, обаче любопитството ми се разпали. Паркирах колата в една странична уличка и пеша се качих обратно на моста. Повървях по него и намерих място, откъдето кейовете се виждаха като на длан. Малко по-нататък бе седнал един възрастен чернокож мъж с въдица в ръка.

Стратън и дружките му все още криволичеха из пристанището. Тримата се приближиха до предпоследния кей и се качиха на борда на една огромна бяла яхта, на име Мирабел — едно от онези бижута на съвременната техника, от които човек не може да откъсне очи. Стратън се държеше като собственик и поздравявайки екипажа, започна да развежда приятелите си из палубата. После се скриха за малко от погледа ми, но скоро отново излязоха, понесли в ръце ядене и пиене. И пак подхванаха купона, разположили се на яхтата на Стратън, сякаш светът бе техен.

— Опа! — подвикна чернокожият въдичар до мен.

Три дългокраки, прилични на манекенки, момичета, пристъпвайки предпазливо на високите си токчета, бавно се насочиха към яхтата. После се качиха на борда на Мирабел. Като нищо можеха да бъдат ония гърли, дето се въртяха около пилона същата вечер в „Рейчъл“.

Стратън, изглежда, бе близък познат на едната от тях — блондинка в къса червена поличка. Той я прегърна и представи и останалите на приятелите си. Всеки получи по чаша и постепенното разделение по двойки започна. Дебелият взе да танцува със слабо, червенокосо момиче в къса тениска с гол кръст и дънкова пола.

Стратън придърпа Червената поличка на една от пейките. Започна да я целува и да я опипва. Тя обгърна талията му с дългия си крак. После той се надигна, хвана я за ръката и стиснал бутилка шампанско, подхвърли някаква шега към приятелите си. Двамата изчезнаха долу.

— Ега ти шоуто! — подхвърлих аз на въдичаря.

— Всяка вечер е така — каза той. — Скъсват се по това време на годината.