Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (27)

27.

Прегърнахме се. Сетне отстъпихме назад и се заоглеждахме един друг, сякаш щяхме да правим списък кой как се е променил. Той бе пораснал, вече си бе истински мъж. Не бях го виждал почти четири години. Тупнахме се по раменете.

— Издигнал си се в очите на слепите — казах аз и отново го притиснах към мен.

— Затова пък ти ще ме ослепиш, като те гледам — отвърна той ухилено.

Засмяхме се като едно време и си стиснахме ръцете в римски поздрав. После лицето му изведнъж се промени. Веднага ми стана ясно, че е разбрал. Явно вече всички бяха наясно.

Дейв поклати глава някак си безпомощно.

— О, Неди, какво е станало там?

Заведох го в парка, седнахме на една ниска стена и му разказах как отидох в къщата в Лейк Уърт и как видях да изнасят Мики и останалите ни приятели в найлонови чували.

— Ох, Неди… — въздъхна Дейв и поклати глава, неспособен да продължи. Очите му се навлажниха и той оброни глава.

Прегърнах го през раменете. Беше ми трудно да гледам как Дейв плаче. Той бе пет години по-малък от мен, но странно, винаги бе стабилен и въздържан. Дори когато по-големият ни брат умря и аз се бях побъркал от скръб. А сега ролите ни се бяха разменили. Дейв бе втора година в колежа по право в Бостън. Бялата овца в семейството.

— Положението е още по-зле — стиснах рамото му аз. — Мисля, че ме издирват, Дейв.

— Издирват ли? — вдигна рязко глава той. — Теб? За какво?

— Не знам със сигурност. Може би за убийство.

Този път му разказах всичко. Цялата история. Обясних му и за Тес.

— Какво намекваш? — той впери поглед в мен. — Че идваш тук, бягайки от ченгетата ли? Че имаш пръст в това, че си част от цялата тази лудост?

— Мики го измисли — отвърнах, — но нямаше представа с какъв човек работи. Но който и да е бил, Дейв, той е избил нашите приятели. Докато не докажа обратното, хората ще мислят, че съм аз. Но мисля, че и двамата знаем с кого е работил там Мики. — Взрях се настойчиво в очите му.

— Татко. Ти мислиш, че татко има нещо общо с тази работа? — той ме изгледа така, сякаш бях луд. — Абсурд. Тук става дума за Мики, Боби и Дий. Те са плът от плътта и кръв от кръвта на Франк. Освен това — ти не знаеш — той е болен, Нед. Трябва да му се присади бъбрек. Толкова е болен, че не би могъл да играе дори като параван.

В този момент Дейв впи поглед в мен. Нещо в този поглед не ми хареса.

— Неди, знам, че късметът ни нещо изневерява напоследък…

— Чуй ме — стиснах го аз за рамото, — погледни ме в очите. Каквото и да чуеш, Дейв, каквито и улики да изкарат, аз нямам нищо общо с тази работа. Обичах ги точно така, както ги обичаше и ти. Аз задействах алармите, това е всичко. Глупаво беше, знам. И сега си плащам. Но каквото и да чуеш, каквито и нови неща да излязат, всичко, което направих, бе да задействам няколко аларми. Мисля, че Мики искаше да си върне за онова, което стана в Стоутън.

Брат ми кимна. Когато вдигна очи, лицето му вече изглеждаше като на онова момче, с което бяхме живели в една стая петнайсет години, което биех за щяло и нещяло до тийнейджърската си възраст, моя плът и кръв.

— Какво искаш да направя?

— Засега нищо. Но може да имам нужда от теб, ако положението стане наистина напечено.

Изправихме се едновременно.

— Ще се видиш с татко, нали? — попита ме той, но аз не отговорих. — Ала това е тъпо, Нед. Ако наистина те търсят, ще разберат.

Потупах го леко по дланта, после отново го прегърнах и го притиснах към себе си. Моя голям малък брат.

Затичах се надолу по хълма. Не исках да се обръщам, защото ако го направех, щях да се разплача. Но имаше нещо, на което не можах да устоя. Спрях рязко и се извърнах, когато почти бях стигнал до „Пъркинс“.

— Дарън беше.

— Какво? — гледаше ме неразбиращо Дейв.

— Дарън Флути — усмихнах се аз. — По-малкият брат на Дъг. Той хвана последния пас на Дъг.