Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (74)

74.

С Ели се срещнахме към три и половина същия следобед в гаража на Чамп. Зарадвах се, че се е оправила без проблеми, и я прегърнах. По начина, по който отвърна на прегръдката ми, усетих, че тя също се е притеснявала за мен. Разказахме й за лудориите с мотоциклета.

— Джеф, ти си пълна откачалка! — поклати глава Ели.

— Не знам — сви рамене той, като че ли обмисли казаното. — Често ми се е струвало, че границата между лудостта и безотговорността е твърде размита. Но тъй или иначе, ми се стори далеч по-добър вариант, отколкото купона, дето ни очакваше с ония типове от хамъра. Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че нещата се наредиха твърде добре.

Погледнах към стенния часовник. Работата бе стигнала до решителното „сега или никога“. През следващия час можеха да ни се случат много неща. Вероятно щяхме да открием кой е откраднал картините на Стратън, вероятно щях да докажа, че съм невинен. Но никой не знаеше със сигурност какво ни очаква.

— Е, готова ли си за Лиз? Готова ли си да притиснеш Стратън? — попитах я аз.

Забелязах, че този път и тя изглеждаше нервна.

— Да — кимна ми тя и ме хвана за ръката. Лицето й беше напрегнато. — Искам само да ти кажа, че това няма да е единственото нещо, което ще се случи у Стратънови.

После бръкна под сакото си и в ръцете й звъннаха чифт белезници.

Стомахът ми се присви. През последните няколко дни се чувствах странно свободен — бягах, криех се и преследвах, а може би и се приближавах към залавянето на убиеца. Почти бях забравил, че върша тази работа в компанията на агент от ФБР.

— Ако всичко стане така, както се надяваме, ти ще се предадеш — каза Ели, вече възприела онзи особен полицейски тон. Спомняш ли си уговорката ни?

— Разбира се — кимнах спокойно аз, макар че от тази мисъл косата ми настръхваше. — Много добре си я спомням.