Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (17)

17.

Не си спомням добре какво стана после. Сещам се само, че побързах да се добера до колата си и че я подкарах.

Вятърът ме лъхна и умът ми бавно започна да се прояснява. Запрехвърлях вариантите оттук нататък. Какви възможности ми бяха останали? Да се предам? Хайде стига, Нед, та ти си съучастник в грабеж! Твоите приятели са мъртви. Някой най-накрая ще те свърже с Тес. Ще ти прикачат и обвинение в убийство. Мисълта ми не бе кой знае колко гладка, но едно нещо бе пределно ясно — моят живот тук приключи.

Включих радиото на една от местните радиостанции. Репортерите вече се трупаха на местопрестъплението. Млада красавица, отседнала в луксозния „Бразилиън Корт“. Четирима души с неустановена самоличност избити в Лейк Уърт… И други новини. Дързък грабеж на плажа. Откраднати са произведения на изкуството за шейсет милиона! Значи грабеж все пак е имало! Но нито дума, че полицията смята тези събития за свързани едно с друго. И слава богу, нито дума за мен!

Минаваше единайсет, когато най-сетне минах по моста и отново се озовах в Палм Бийч. Още в началото видях двете полицейски коли, спрели напреко на пътя. Бях абсолютно сигурен, че издирваха стар бонвил.

— Играта свърши, Нед! — казах си аз почти с облекчение.

Ченгетата обаче ме изгледаха и не ме спряха.

Градът тук бе тих и спокоен, като се имат предвид случките от тази вечер. „Палм Бийч Грил“ бе все още пълен с хора. От „Кучина“ дори се носеше тиха музика. Улиците обаче бяха пусти. Това ме накара да си спомня шегата, че центърът на Багдад по време на въздушно нападение е по-осветен, отколкото Палм Бийч след десет часа. Свих надясно по „Каунти“ и подкарах към „Сий Спрей“, след това поех наляво към плажа. Предпазливо свих към номер 150 и автоматично отворих вратите. Молех се да няма ченгета. Къщата на Соли бе тъмна, а дворът — пуст. Господ бе чул молбите ми. Поне засега.

Соли или гледаше телевизия, или си бе легнал. Уини, камериерката — също. Паркирах колата в двора и поех по стълбите към моята стая над гаража. Бях твърдо уверен, че животът ми на това място беше приключил.

Ето какво бях научил в Палм Бийч. Тук имаше мними милионери — онези, които се преструваха на богати, но всъщност не бяха. Имаше стари и нови богаташи. Старите обикновено бяха с по-добри маниери, свикнали да виждат около себе си прислуга. Новоизлюпените, към които спадаше и Соли, бяха по-склонни да създават проблеми — взискателни, готови да обиждат. Несигурността от бързо и най-често лесно спечелените пари не им даваше мира и често се трансформираше в изстъпления срещу прислугата. Соли обаче бе като принц. Оказа се, че той има нужда само от човек, който да му чисти басейна, да вози големия му лабрадор до ветеринаря, да вози самия него, когато има среща, и да му лъска колите. Работата бе песен. Соли разменяше редки коли с такава скорост, с каквато аз си сменях дисковете в дивидито. В момента бе собственик на мерцедес „Пулман“ от 1970 година, с шест врати, който едно време е принадлежал на принц Рение. Имаше и един мустанг кабриолет от 1965 година, порше карера, за да се вози в него, и едно шоколадовокафяво бентли за специални събития. С една дума — типичен гараж за жител на Палм Бийч.

Измъкнах двете брезентови чанти изпод леглото и започнах да ги тъпча с дрехи. Тениски, дънки, няколко анцуга. Хокейният стик с автографа на Рей Бърк, чийто собственик съм от десети клас. Няколко книжки, които винаги са ми харесвали — Великия Гетсби, И изгрява слънце и Големите надежди. (Изглежда, май винаги съм си падал по главни герои, опълчващи се на управляващата класа.)

Надрасках една бърза бележка на Соли. В нея му обясних защо трябва незабавно да се махна. Никак не обичах да си тръгвам по този начин. А и Сол ми беше като добър чичо. Той ме пусна да живея в страхотната му къща, а аз от своя страна трябваше само да чистя басейна, да лъскам колите и от време на време да свършвам по някоя и друга работа. Чувствах се отвратително, че се измъквах така, в тъмнината, но друг избор нямах.

Натоварих се с чантите и слязох долу. Отворих багажника на колата и ги хвърлих вътре. Тъкмо се оглеждах за последен път и се сбогувах с мястото, където прекарах последните три години от живота си, когато лампите изведнъж светнаха.

Извърнах се като ужилен и сърцето ми подскочи. Соли бе застанал на вратата по халат, с чаша мляко в ръка.

— Господи, как ме изплаши, Сол!

Той погледна към отворения багажник и чантите в него. Лицето му помрачня, когато разбра какво става.

— Май нямаш време и да се сбогуваме, а?

— Оставил съм ти бележка — казах аз засрамено.

Никак не бе хубаво от моя страна да се измъквам по такъв начин, като се има предвид и какво щеше да научи утре сутринта. — Виж какво, Сол. Случиха се някои ужасни неща. Сигурно ще чуеш различни версии… Искам само да ти кажа, че не са верни. Не съм го направил аз. Не съм сторил абсолютно нищо!

Той присви устни.

— Толкова ли е зле положението? Стига, хлапе. Може би ще успея да ти помогна. Един мъж не бива да бяга така посред нощ.

— Не можеш да ми помогнеш. — Наведох глава. — Вече никой не може.

Искаше ми се да изтичам до него и да го прегърна, но бях толкова потиснат и объркан, че трябваше по-скоро да се махна оттук.

— Искам да ти благодаря. — Скочих в колата и я запалих. — За това, че ми се довери, Сол. Благодаря ти за всичко…

— Неди — чух го да вика. — Каквото и да е, не може да е толкова зле. Няма проблем, който да не може да се разреши. Когато човек има нужда от приятели, не бива да бяга…

Но вече профучавах през вратата и не чух останалото. Преди да свия по улицата, погледнах в огледалото за обратно виждане и го зърнах по средата на двора в халата и чашата мляко в ръка. След това натиснах газта и той изчезна.

Почти плачех, когато минавах по моста „Флаглър“. Оставях зад себе си всичко — Мики, приятелите си, Тес…

Бедната Тес. Направо исках да умра, като си спомнех какво беше само преди няколко часа, когато си помислих, че най-накрая нещата започват да се обръщат в моя полза. Вече се виждах, че заживявам с цял милион долара и жената на сънищата ми.

Късметът ти се върна, Неди! Изсмях се горчиво при спомена за тези думи.

Минавайки по моста, видях светлините на „Брейкърс“ да осветяват нощното небе. Според мен имах на разположение един ден, преди името ми да се появи на бял свят. А аз дори не знаех накъде отивам.

Някой бе избил най-добрите ми приятели. Нямах представа що за доктор е този Гаше, но щях да го накарам да плати.

— Удар в десетката — промърморих аз мрачно, минавайки по моста, докато ярките светлини на Палм Бийч бавно гаснеха зад гърба ми. Големият шанс. Да бе, как не!