Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (112)

112.

Осемнадесет месеца по-късно…

Вратите на федералния затвор в Коулман забръмчаха, отвориха се и аз излязох под слънцето на Флорида. Вече бях свободен човек.

Целият ми багаж се състоеше от мешка, в която бях събрал нещата си, и преметната през рамо чанта за компютър. Пристъпих в двора пред затвора и заслоних очите си с длан. И също като във филмите, не бях съвсем сигурен какво да правя по-нататък.

Последните шестнадесет месеца бях прекарал в затвора с облекчен режим „Коулман“ в компанията на данъчни измамници и финансови мошеници. Бяха ми опростили половин година за добро поведение. През това време успях да защитя магистърска степен по обществено образователно дело към университета на Южна Флорида. Оказа се, че имам такъв талант. Можех да говоря пред тайфа сополанковци и социални неудачници, на които им предстоеше същият избор, който имах и аз навремето, и да ги накарам да ме слушат. Май загубата на най-добрите приятели и брат, както и шестнайсетмесечният престой във федерален затвор ме бяха научили на това. Но тъй или иначе, какво щях да правя сега? Отново да стана спасител ли?

Огледах лицата на неколцината посрещачи.

Тя тук ли беше?

Ели бе идвала редовно на свиждане още от началото. Почти всяка неделя пристигаше тук, натоварена с книги и дивидита. Коулман бе само на два часа път с кола от Делрей. Бяхме си отбелязали датата — 19 септември 2005 година. Деня, в който щях да изляза на свобода. Днес.

Тя винаги се шегуваше, че ще дойде да ме вземе в микробус, като по-рано, когато се запознахме. Сякаш нямаше значение, че на мен ще ми остане полицейското досие, а тя все още продължаваше да работи за ФБР. Тя се шегуваше, че щяла да бъде единственият агент, който ходи с мъж, арестуван от самата нея.

След известно време от Бюрото я повишиха. Прехвърлиха я обратно в Ню Йорк и я назначиха шеф на отдел „Международни кражби на произведения на изкуството“. Голяма крачка напред. Много пътувания зад граница. Свижданията постепенно се разредиха до едно в месеца. А след това през миналата пролет секнаха.

Пращахме си имейли няколко пъти в седмицата и си говорехме по телефона. Казваше ми, че била горда с онова, което съм правел. Винаги знаела, че от мен ще излезе нещо добро. Обаче аз усещах промяната в гласа й. Ели вече бе победителката, която след случая на хотелския покрив непрекъснато се появяваше по телевизията. Малко преди септември получих от нея имейл, че може да й се наложи да работи извън страната. В края на краищата всичко на този свят се променя, променят се и мечтите. Докато дните отминаваха един подир друг, си казах, че ако тя дойде, когато ме освободят, ще започна живота си с нея. Щях да бъда най-щастливото копеле в цяла Южна Флорида. Ако не… Е, и двамата просто щяхме да тръгнем в различни посоки.

На паркинга пред затвора бяха спрели две-три коли и едно такси. Младо семейство, което бъбреше на испански, явно чакаше някого другиго.

Ели не се виждаше. Микробус — също.

Но отвъд оградата, направо пред входа, бе паркирано нещо, което ме накара да се усмихна.

Един познат светлозелен кадилак. Една от колите на Соли.

А на капака се бе облегнала позната фигура в дънки и син блейзър.

И с оранжева коса.

— Знам, че не е точно това, което си очаквал, брато — каза Чамп с престорено разкаяна усмивка. — Но ми изглеждаш на човек, който има нужда някой да го закара у дома.

Застанах срещу него на нажежената от слънцето настилка. Гледах го, а очите ми започнаха да се навлажняват. Не бях го виждал, откакто бях влязъл зад решетките. Бе прекарал шест седмици в болницата. Пробит далак и бял дроб, само един бъбрек. Куршумът се отклонил от гръбначния стълб. Ели ми каза, че вече никога няма да може да се състезава.

Вдигнах си нещата и се приближих към него.

— А може ли да запитам къде е това „у дома“?

— Новозеландците имат една приказка. „У дома“ е онова място, където жените хъркат, а бирата е безплатна. Специално за тази вечер, става дума за моя диван.

Прегърнахме се.

— Изглеждаш чудесно, Чамп.

— Сега работя за господин Рот. Той стана дистрибутор на кавазаки в Окичоби. — Той ми подаде визитката си. Джеф Хентър, бивш световен шампион. Помощник по продажбите. — Щом не можеш да се състезаваш с тия дяволски неща, тогава по-добре да ги продаваш.

Джеф ми взе багажа.

— Какво ще кажеш малко да си вдигнем адреналина, брато? Тая стара бричка ми къса нервите. Никога не съм се чувствал добре да се возя на нещо с покрив и четири колелета.

Качих се отпред, а Джеф хвърли мешката и чантата ми в багажника.

— Я да видим — каза той, измъквайки ключа за запалването. — Спомените ми как се прави това са твърде смътни.

Той изфорсира двигателя и потегли рязко напред. Обърнах се и погледнах през задното стъкло, надявайки се да видя нещо, което знаех, че не е там. Вишките на затвора „Коулман“ бавно се стопиха в маранята. Двайсетгодишният кадилак ревеше на някаква скорост, която за всичкото това време вероятно се включваше за първи път. Чамп ми хвърли доволен поглед и намигна.

— Какво ще кажеш да излезем на магистралата, брато? Да видим какво всъщност може тая стара бричка.