Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Спасителят (80)

80.

Изправиха ме пред съдията и ме обвиниха в кражба, оказване на съпротива при арест и криене от властите.

Този път бяха улучили. Бях виновен и по трите обвинения.

Общественият защитник, когото ми назначиха, обаче ме посъветва да не се признавам за виновен и аз, постъпих точно така. Но в същото време ми дойде на ум да се обадя на чичо Джордж и да го накарам да ми изпрати някой от своите суперадвокати, както сам ми, бе предложил. Точно от такъв имах нужда сега.

Определиха гаранцията ми на 500 000 долара.

— Може ли обвиняемият да я плати? — Съдията погледна над очилата си към мен.

— Не, Ваша чест, не мога.

Така че ме върнаха обратно в килията.

Вперил поглед в студените, бетонни стени, отново ми дойде наум мисълта, че това е първият ден от многото, които ми предстоеше да прекарам между подобни стени.

— Нед — чух аз по едно време познат глас отвън и скочих от нара като ужилен.

Беше Ели.

Изглеждаше чудесно — в пола и късо сако. Притиснах се към решетките, сякаш исках да се докосна до нея. Но толкова се срамувах от затворническия си оранжев гащеризон! Не съм много сигурен, но ми се струва, че този момент бе най-унизителният от цялата тази работа.

— Нещата ще се оправят, Нед. — Ели се опитваше да изглежда бодра. — Отговори на всичките им въпроси, кажи им всичко, Нед. Обещавам да видя какво мога да направя.

— Те мислят, че това е работа на Лиз — поклатих глава. — Мислят си, че тя е Гаше. Че двамата с нейния телохранител са се наговорили и са скроили цялата работа за картините… Но дълбоко грешат.

— Знам. — Ели преглътна с усилие.

— Както е тръгнало, май ще му се размине — въздъхнах аз.

— Не — поклати глава тя. — Няма да му се размине. А ти им признай всичко. Бъди умен, окей?

— Искаш да кажеш, поне този път, нали? — усмихнах й се и потърсих очите й. — А как се развиха нещата за теб?

— Ти ме направи голям герой, Нед — рече мрачно Ели. — Медиите не ме оставят на мира.

Тя сложи ръка до моята на решетката и след като се огледа, преплете малкия си пръст с моя.

— Много ме е срам да седя в килията като баща ми. Май нещата се промениха, а? — продумах аз съкрушено.

— Нищо не се е променило, Нед — поклати глава Ели.

Кимнах. Бях углавен престъпник, всеки момент щях да се призная за виновен и да вляза в затвора. А тя бе агент от ФБР. Нищо не се е променило…

— Искам да знаеш едно нещо… — Очите й блестяха.

— Какво?

— Ще го хвана, Нед! Обещавам. Заради приятелите ти. Заради брат ти. Можеш да разчиташ на това.

— Благодаря — прошепнах аз. — Определиха ми гаранцията на петстотин хиляди долара. Май ще се наложи да прекарам известно време тук.

— В цялата тази история обаче има и едно хубаво нещо.

— А стига бе! И какво е то?

Тя сведе престорено свенливо очи.

— Пак можеш да станеш рус.

Това ме накара да се усмихна. Вгледах се в очите й. Господи, как ми се искаше да я прегърна! Тя ме стисна за ръката още веднъж и ми намигна:

— Та кога, казваш, да пратя Чамп да изкърти тия стени с мотора? В десет и пет, става ли?

Засмях се.

— Не се стягай, Нед. — Ели нежно потърка с палец ръката ми и се отдръпна. — Ще се видим пак. По-скоро, отколкото си мислиш.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Казах го сериозно, Нед. — Ели ме погледна право в очите.

— Стратън ли имаш предвид?

— Имам предвид всички. И теб също.

Тя ми помаха за довиждане и закрачи по коридора към изхода. Седнах отново на нара и огледах тясното пространство, което щеше известно време да ми бъде дом. Диван, желязна тоалетна, хваната здраво за пода. Опитвах се да нагодя психиката си, за да мога все пак да изкарам известно време тук.

Бяха изминали едва няколко минути от посещението на Ели, когато едрият чернокож полицай се появи пред килията ми и мушна ключа във вратата.

— Пак в джакузито, а? — изгледах го мрачно и бавно се надигнах.

Тия типове май още не бяха свършили с мен.

— Не можа да познаеш! — засмя се той. — Току-що ти платиха гаранцията.